Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
При появата на д’Артанян Фуке на свой ред вдигна глава и нито един жест не се изплъзна от неговото внимание. После погледите им се срещнаха и те се разбраха без думи.
— А къде е — учудено попита Фуке, — къде е господин Дербле?
— Изглежда господин Дербле обожава нощните разходки и някъде в парка, озарен от лунно сияние, съчинява стихове в компанията на някои от вашите поети. Едно е сигурно, в синята стая го няма.
— Как! Няма го в синята стая? — възкликна Фуке, лишен от своята последна надежда. Макар че не си представяше как именно ванският епископ ще съумее да му помогне, все пак той ясно разбираше, че може да чака помощ само от него.
— И ако все пак е в стаята си — продължи д’Артанян, — то очевидно е, че има причини да не отговаря на моето почукване.
— Може би не сте тропали достатъчно силно и той не ви е чул.
— Да не мислите, монсеньор, че нарушавайки заповедта на краля да не ви напускам нито за миг, ще взема да събудя цялата къща и ще дам възможност да ме видят в коридора, където е стаята на ванския епископ, давайки по този начин на господин Колбер основание да допусне, че съм ви оставил време да изгорите документите си.
— Моите документи!
— Разбира се. В крайна сметка, ако аз бях на ваше място, не бих пропуснал тази възможност. Когато ми отварят врата, аз влизам през нея.
— Благодаря ви, господине. Възползвах се от това.
— Добре сте направили. Всеки си има свои тайни, които не трябва да стават достояние на другите. Но нека се върнем, монсеньор, към Арамис. Колкото и тихо да се вика, Арамис винаги чува, ако иска да чуе. Повтарям, Арамис не е бил в стаята или си е имал причини да не познае гласа ми, причини, които за мен са неизвестни и които може би са неизвестни и за вас, въпреки че негово преосвещенство монсеньор ванският епископ е ваш предан приятел.
Фуке въздъхна тежко, скочи, разходи се няколко пъти из стаята и накрая седна върху своето великолепно ложе.
Д’Артанян погледна към него с израз на искрено съчувствие.
— На времето съм виждал да арестуват мнозина, да, да, мнозина — каза мускетарят с тъга в гласа, — видях как бяха арестувани Сен-Мари и Дьо Шале, бях тогава много млад. Видях как беше арестуван и Конде с принцовете, и Дьо Рец, също така присъствах на ареста на Брусел. Послушайте, монсеньор, страшно е да се каже, но в момента вие приличате най-много на бедния Брусел. Още малко и като него ще си сложите салфетката в чантата и ще започнете да си триете ръцете с делови книжа. Дявол да го вземе, господин Фуке, такъв човек като вас не трябва да отпуска ръце пред неприятностите. Какво ще си помислят за вас вашите приятели, ако ви видят!
— Господин Д’Артанян — отвърна суперинтендантът с тъжна усмивка, — вие никак не ме разбирате. Именно защото моите приятели не ме виждат, аз съм такъв, какъвто ме виждате сега. Когато съм сам, преставам да живея. Сам аз съм нищо. Вижте за какво съм дал живота си. За да имам приятели, които, както се надявам, ще станат моя опора. Докато бях силен, всички тези щастливи гласове, щастливи, защото аз им осигурих това щастие, ме обсипваха с похвали и благодарности. Сполетеше ли ме някаква неприятност, всички тези гласове, но малко по-приглушено от обикновено, хармонично съпровождаха ропота на моята душа. Самота! Та аз никога не съм знаел какво е това. Бедността е призрак, който видях едва в края на моя жизнен път! Бедността е неотстъпна сянка, която дори възпяват в поезията си, галят я и ме карат да я обичам! Беднотта, аз се примирявам с нея, подчинявам й се, приемам я като сестра, която е получила наследство, тъй като бедността не е самота, не е изгнание, не е затвор! Нима мога някога да бъда беден, след като имам такива приятели като Пелисон, Лафонтен, Молиер, с такава любима като… не, не и не, но самотата за мен, човек роден да живее в суета, за мен, който съм свикнал с удоволствията, за мен, който съществувам само защото съществуват другите!… О, ако знаете колко съм самотен сега и колко вие ми приличате, вие, който ме разделяте от всичко, към което съм се стремил с цялото си сърце, колко ми приличате на самотата, небитието и самата смърт.
— Вече ви казах, господин Фуке — отвърна трогнатият до дъното на душата си д’Артанян, — че вие преувеличавате вашите нещастия. Кралят ви обича.
— Не — поклати глава Фуке, — не, не!
— Господин Колбер ви мрази.
— Господин Колбер? О, това никак не е важно!
— Той ще ви разори.
— Това не е трудно. Няма да отричам, че вече съм разорен.
При това странно признание д’Артанян обгърна стаята с доста красноречив поглед. Макар че не каза нито дума, неговият домакин отлично го разбра и добави: