Джонатан Стрейндж и мистър Норел
- Автор: Кларк Сюзанна
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-12360-1
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джонатан Стрейндж и мистър Норел». Краткое содержание книги:
Жената в огледалото се приближаваше. Изведнъж се озова точно зад повърхността му и Грейстийл различиха сложната бродерия и украсата от мъниста на роклята й. Тя стъпи на рамката като на стъпало. Повърхността на огледалото омекна, стана като гъст облак или мъгла. Флора побърза да побутне един стол до стената, за да може дамата да слезе по-лесно. Три чифта ръце посегнаха да я уловят и да я издърпат по-надалеч от нещото, което я бе уплашило.
Жената изглеждаше на тридесет или на тридесет и две. Беше облечена в рокля с цвят на есен, задъхана, с коси, разпилени от тичането. Тя тревожно огледа непознатата стая, непознатите лица, непознатата обстановка и попита:
— Това Феерия ли е?
— Не, мадам — отговори Флора.
— Англия ли е?
— Не, мадам — по лицето на Флора потекоха сълзи. Тя сложи ръка на гърдите си в опит да се овладее. — Тук е Падуа. Италия. Името ми е Флора Грейстийл. Това име ви е непознато, но аз ви чаках тук по желание на съпруга ви. Обещах му, че ще ви посрещна.
— Джонатан тук ли е?
— Не, мадам.
— Вие сте Арабела Стрейндж! — стъписа се доктор Грейстийл.
— Да — каза жената.
— О, скъпа! — извика леля Грейстийл и с една ръка закри устата си, а другата притисна към сърцето си. — О, скъпа! — двете й ръце обгърнаха раменете на Арабела. — О, скъпа! — възкликна тя за трети път, избухна в сълзи и прегърна мисис Стрейндж.
Стивън се опомни. Лежеше на замръзналата земя в тясна долчинка. Слънцето се бе скрило зад облак. Въздухът беше сив и студен. От едната страна на долчинката се издигаше стена от камъни и пръст — като зловеща гробница. Стената беше заприщила потока, но водата се процеждаше през нея и се разливаше по земята. Короната, скиптърът и държавата се въргаляха в кални локви. Стивън бързо стана.
В далечината чу някой да вика:
— Стивън! Стивън!
Помисли си, че е лейди Поул.
— Аз отхвърлих името на пленничеството си — каза той. — То вече не е мое. Взе короната, скиптъра и държавата и тръгна.
Нямаше представа накъде отива. Беше убил джентълмена и беше му позволил да убие Винкулус. Не можеше вече да се върне у дома — ако това изобщо беше негов дом. Какво биха казали английски съдия и английски съдебни заседатели за чернокож мъж, убил двама души? Стивън беше приключил с Англия и Англия беше приключила с него. Той продължи напред.
След известно време му се стори, че пейзажът вече не изглежда толкова английски, колкото преди. Дърветата, които го заобикаляха, бяха огромни и древни, с клони, дваж по-дебели от човек и със странни, фантастични форми. Макар че беше зима и храстите бяха голи, тук-таме все още цъфтяха рози — кървавочервени и снежнобели.
Англия беше зад него. Той не съжаляваше. Не поглеждаше назад. Вървеше все напред.
Стигна продълговат нисък хълм, в средата на който имаше отвор. Той приличаше по-скоро на уста, отколкото на врата, но не изглеждаше зловещ. Там, точно на входа, стоеше някой и го очакваше.
„Познавам това място — помисли си Стивън. — Това е «Изгубена надежда»! Но как е възможно?“
Не само къщата се беше превърнала в хълм, а всичко като че ли бе претърпяло революция. В гората витаеше дъх на свежест, на невинност. Дърветата вече не плашеха пътника. Между клоните им надничаше ведро зимно небе в леденосин цвят. Тук-таме грееше чистата светлина на звездите, но Стивън не можеше да си спомни дали това са утринни или вечерни звезди. Той се огледа за кости и ръждясали доспехи — зловещи свидетелства за кръвожадния нрав на джентълмена. За свое учудване видя, че ги има навсякъде: под краката му, под възлестите корени на дърветата, в заплетените шипки и къпини. Но те се намираха в далеч по-напреднал стадий на разложение отпреди, бяха покрити с мъх, проядени от ръжда и се превръщаха в прах. След малко от тях нямаше да остане нищо.
Силуетът в отвора му се стори познат: посрещачът бе редовен участник в баловете и процесииите в „Изгубена надежда“. Но и той се беше променил, чертите му бяха станали повече като на фея, очите му искряха по-силно, веждите му бяха по-гъсти. Косата му бе ситно къдрава — като вълната на малко агне или млада папрат напролет, — а лицето му беше покрито с лек мъх. Той изглеждаше по-стар и същевременно по-невинен.
— Добре дошъл! — провикна се посрещачът.
— Това наистина ли е „Изгубена надежда“? — попита човекът, наричан някога Стивън Блек.
— Да, дядо.
— Нещо не разбирам. „Изгубена надежда“ беше голяма къща. Това е… — той се замисли. — Не знам как да го нарека.
— Това е бръф, дядо! Така се казва светът под хълма. „Изгубена надежда“ се променя! Предишният крал е мъртъв. Пристига новият крал! И с пристигането му светът се отърсва от скръбта. Греховете на предишния крал се изпаряват като утринна роса! Светът придобива характера на новия крал. Добродетелите му променят облика на гората и на хълма!