Джонатан Стрейндж и мистър Норел
- Автор: Кларк Сюзанна
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-12360-1
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джонатан Стрейндж и мистър Норел». Краткое содержание книги:
Мистър Норел млъкна. Значи такава беше съдбата му — съдба, изпълнена със страх, ужас и отчаяние! Той търпеливо зачака да попадне в плен на всички тези мрачни емоции, но беше принуден да заключи, че не изпитва нищо подобно. Всъщност това, което сега му се струваше ужасно, бяха дългите години, прекарани в Лондон, далеч от библиотеката му, в работа на повикване за министри и адмирали. Чудеше се как го е преживял.
— Радвам се, че не разпознах гарвановото око — бодро отбеляза той. — Иначе мисля, че щях доста да се уплаша!
— Наистина, сър — отвърна Стрейндж с дрезгав глас. — Имахте късмет! А аз мисля, че се излекувах от желанието някой да ме гледа! Отсега нататък Джон Ъскглас може да ме пренебрегва колкото си иска.
— O, да! — съгласи се мистър Норел. — Знаете ли, мистър Стрейндж, трябва да се отървете от навика си да искате разни неща. Това е опасен навик за магьосник! — и той се впусна да разказва дълга и недотам интересна история за един магьосник, живял през XIV век в Ланкашир, който често си пожелавал безсмислени неща и причинявал постоянни неудобства на хората в родното си село, като превръщал кравите в облаци и тенджерите в кораби или карал съселяните си да говорят с цветове вместо с думи — и други подобни признаци на магически хаос.
Отначало Стрейндж му отвръщаше едносрично и наслуки. Но постепенно започна да се заслушва и да говори по обичайния си начин.
Мистър Норел имаше много дарби, но проникването в душите на хората не беше една от тях. Стрейндж не говореше за връщането на съпругата си, затова мистър Норел реши, че това не го е развълнувало особено.
69
СТРЕЙНДЖИТИ И НОРЕЛИТИ
Февруари — пролетта на 1817 година
ЧАЙЛДЪРМАС ЯЗДЕШЕ, а Винкулус вървеше до него. Наоколо се ширеше заснежено тресавище, което с множеството си ниски хълмове и могили приличаше на пухен юрган. Може би подобно сравнение минаваше през главата на Винкулус, защото той описваше с подробности мекото пухено легло, на което възнамерява да спи тази нощ, и обилната вечеря, която смята да изяде, преди да си легне. Нямаше съмнение, че Винкулус очаква Чайлдърмас да плати за тези удоволствия и едва ли бихме се учудили, ако Чайлдърмас пожелаеше да изкаже едно-две възражения, но той мълчеше. Мислите му бяха изцяло погълнати от въпроса дали да покаже Винкулус на Стрейндж и Норел или не. Със сигурност в цяла Англия нямаше по-подходящи хора, които да разгледат Винкулус, но, от друга страна, Чайлдърмас не можеше да предвиди реакцията на магьосниците при вида на човек, който представлява книга. Чайлдърмас се почеса по бузата и напипа тънък, добре зараснал белег — едва различима черта на мургавото си лице.
Винкулус мълчеше и стоеше на пътя. Одеялото се беше свлякло от гърба му и той припряно дърпаше нагоре ръкавите на сюртука си.
— Какво има? — попита Чайлдърмас. — Какво става?
— Променил съм се! — отвърна Винкулус. — Вижте! — той свали сюртука и разтвори ризата си. — Думите са различни! По ръцете ми! По гърба ми! Навсякъде! Преди пишеше друго!
Въпреки студа Винкулус започна да се съблича. Когато остана съвсем гол, той отпразнува трансформацията си с ликуване и скачане като син дявол.
Чайлдърмас слезе от коня си, обзет от паника и отчаяние. Беше успял да опази Книгата на Джон Ъскглас от смърт и унищожение и точно когато бъдещето й изглеждаше подсигурено, самата тя се унищожи, като се промени.
— Трябва по най-бързия начин да стигнем до странноприемница! — обяви той. — Да намерим хартия и мастило! Трябва точно да запишем всички предишни надписи. Ще напрегнете цялата си памет!
Винкулус го гледаше със същото недоумение, с което нормален човек гледа безумец.
— Защо? — попита той.
— Защото това е магията на Джон Ъскглас! Мислите на Джон Ъскглас! Единственото писмено свидетелство за тях, съществувало някога. Трябва да запазим и последната следа от него!
Винкулус продължи да недоумява.
— Защо? — попита отново той. — Джон Ъскглас не е смятал, че си струва да се пази.
— Но как така изведнъж се променихте? За това няма никаква причина!
— Има колкото си искате причини — отвърна Винкулус. — Преди това беше пророчество, но нещата, които предсказвах, вече са се случили. Затова и аз трябваше да се променя — иначе щях да стана история! Суха и прашна история!
— И какво сте сега?
Винкулус сви рамене.
— Може да съм готварска книга! Може да съм роман! Може да съм сборник с проповеди! — тези предположения много го забавляваха и той се кискаше и весело подскачаше.
— Надявам се да сте това, което винаги сте били — магическа книга. Но какво пише във вас? Винкулус, нима искате да ми кажете, че така и не сте научили тези писмена?