Джонатан Стрейндж и мистър Норел
- Автор: Кларк Сюзанна
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-12360-1
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джонатан Стрейндж и мистър Норел». Краткое содержание книги:
— Какво ще постигнем с това? — попита Стрейндж.
— Какво ще постигнем ли? Нищо! Поне не директно. Но така ще напомним на Джон Ъскглас за връзките му с Англия. И ще бъде знак за нашето уважение, а това несъмнено е в съзвучие с поведението, което един крал изисква от поданиците си.
Стрейндж сви рамене.
— Е, аз не мога да предложа нищо по-добро. Къде е „Езикът на птиците“?
Той се огледа из стаята. Всички книги лежаха така, както бяха паднали след краткотрайното си превръщане в гарвани.
— Колко книги има тук? — попита Стрейндж.
— Четири-пет хиляди — отговори Норел.
Магьосниците взеха по една свещ и започнаха да търсят.
Джентълменът с коса като глухарче бързо крачеше по пътеката, която водеше към село Стеъркрос. Стивън вървеше и се препъваше след него по пътя си от една смърт към друга.
За него Англия беше изпълнена само с беди и нещастия. Самите очертания на дърветата му приличаха на застинали писъци. На един клон висяха няколко сухи листа, които се люлееха на вятъра — като Винкулус на глогината. На пътеката се въргаляше труп на заек, разкъсан от лисица — като лейди Поул, която джентълменът скоро щеше да убие.
Смърт след смърт, неволя след неволя — и Стивън не можеше да направи нищо, за да ги предотврати.
В Стеъркрос Хол лейди Поул седеше на масата във всекидневната си и ожесточено пишеше. Масата беше осеяна с гъсто изписани листа хартия. На вратата се почука и в стаята влезе мистър Сегундус.
— Моля за извинение! — каза той. — Може ли да попитам нещо? На сър Уолтър ли пишете?
Тя поклати глава.
— Това са писма до лорд Ливърпул и до редактора на „Таймс“!
— Така ли? — попита мистър Сегундус. — Е, всъщност и аз току-що написах едно писмо — до сър Уолтър, — но съм сигурен, че нищо не би го зарадвало повече от това да прочете един-два реда, написани лично от вас, колкото да го уверите, че сте добре и вече не сте омагьосана.
— Но и вашето писмо ще свърши тази работа. Извинете, мистър Сегундус, но докато скъпата ми мисис Стрейндж и бедният Стивън продължават да бъдат във властта на онзи зъл дух, не мога да мисля за нищо друго! Трябва незабавно да изпратите тези писма! И след като ги свърша, ще пиша до архиепископа на Кентърбъри и до принц-регента!
— Не мислите ли, че може би сър Уолтър е човекът, комуто приляга да се обърне към тези високопоставени господа? Със сигурност…
— Не, нищо подобно! — възкликна лейди Поул възмутена. — Нямам навика да моля хората да правят за мен неща, които съм в състояние да направя сама. И не възнамерявам в рамките на един час да сменя омагьосаната безпомощност с друг вид безпомощност! Впрочем сър Уолтър не би могъл да обясни така добре като мен истинската чудовищност на извършеното от мистър Норел!
В този миг в стаята влезе Чарлс, прислужникът на мистър Сегундус, за да съобщи, че в селото става нещо странно. Високият чернокож мъж, довел Нейно благородие в Стеъркрос, се е появил със сребърна диадема на главата и в компанията на някакъв джентълмен с коса като глухарче и яркозелен сюртук.
— Стивън! Стивън и злият дух! — извика лейди Поул. — Бързо, мистър Сегундус! Съберете всичките си сили! На вас разчитаме да го победите! Освободете Стивън, тъй както освободихте мен!
— Да победя фея! — възкликна ужасен мистър Сегундус. — О, не! Не мога. Нужен ви е много по-велик магьосник…
— Глупости! — кресна лейди Поул с блеснали очи. — Спомнете си какво ви каза Чайлдърмас. Годините ви на учение са ви подготвили! Трябва само да опитате!
— Но аз не знам… — безпомощно възрази мистър Сегундус.
Нямаше значение какво знае и какво — не. Лейди Поул вече беше излязла от стаята и тъй като се считаше длъжен да я пази, той бе принуден да се втурне след нея.
В Хъртфю двамата магьосници намериха „Езика на птиците“ — тя беше на масата, разгърната на страницата, където бе отпечатано древното заклинание. Но проблемът с назоваването на Джон Ъскглас оставаше нерешен. Норел седеше надвесен над сребърния съд с вода и правеше магии за установяване на местонахождение. Вече беше изпробвал всички имена и произвища, за които можаха да се сетят, и магията не разпознаваше нито едно от тях. Водата в сребърния съд оставаше тъмна и непроницаема. — Какво е името му на езика на феите? — попита Стрейндж.
— Изгубено е — отвърна Норел.
— Опитахме ли с „Краля на Севера“?
— Да.
— Хм — Стрейндж помисли малко и каза: — Какво беше онова странно прозвище, което споменахте? С което е наричал сам себе си? Роб или нещо такова?