Джонатан Стрейндж и мистър Норел
- Автор: Кларк Сюзанна
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-12360-1
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джонатан Стрейндж и мистър Норел». Краткое содержание книги:
— И това беше пророчеството, което казахте на Стрейндж и Норел?
Обхванат от нов пристъп на кашлица, Винкулус кимна. Когато отново беше в състояние да говори, той допълни:
— И на безименния роб.
— На кого? — попита Чайлдърмас намръщен. — Кой е този?
— Един човек — отвърна Винкулус. — В задачата ми влизаше да разкажа историята му. Той е започнал като роб. Скоро ще стане крал. Истинското му име се е изгубило при раждането му.
Чайлдърмас се замисли над това описание.
— За Джон Ъскглас ли говорите? — попита той.
Винкулус изпъшка с досада.
— Ако говорех за Джон Ъскглас, така щях да кажа! Не, не. Той не е магьосник. Просто човек като всички останали — той помисли малко и добави: — Само че черен.
— Никога не съм чувал за него — каза Чайлдърмас. Винкулус го погледна учуден.
— Естествено. Цял живот сте стояли в джоба на магьосника от „Мейфеър“. Знаете само каквото той знае.
— Е, и? — засегна се Чайлдърмас. — Много важно! Норел е умен човек, Стрейндж — също. И те като останалите хора имат недостатъци, но въпреки всичко постиженията им са забележителни. Грешите, аз съм слуга на Джон Ъскглас. Или щях да бъда, ако той беше тук. Но трябва да признаете, че възраждането на английската магия е тяхна заслуга, не негова.
— Тяхна заслуга! — повтори Винкулус с насмешка. — Тяхна? Още ли не разбирате? Те са магия, направена от Джон Ъскглас. Никога не са били друго. Той я прави и сега!
68
„ДА“
Февруари 1817 година
СВЕТЛАТА ТОЧКА в сребърния съд с вода примигна и угасна.
— Какво? — извика Стрейндж. — Какво стана? Бързо, мистър Норел!
Норел плесна по повърхността на водата, прокара наново линиите светлина и прошепна няколко думи, но водата в съда остана тъмна и неподвижна.
— Отиде си — каза той.
Стрейндж затвори очи.
— Много странно — продължи Норел учуден. — Какво според вас е търсил в Йоркшир?
— O! — възкликна Стрейндж. — Предполагам, че е дошъл да ме подлуди! — той нададе възглас, в който се смесваха гняв и самосъжаление. — Защо не иска да дойде при мен? След всичко, което направих, защо не желае дори да ме погледне? Да говори с мен?
— Той е древен магьосник и древен крал — отсече Норел. — Такива особи трудно могат да се заинтригуват.
— Всички магьосници жадуват да смаят учителите си. Аз със сигурност смаях вас. Исках да направя същото и с него.
— Но нали истинската ви цел беше да освободите мисис Стрейндж от магията? — напомни му Норел.
— Да, да. Така е — ядосано отвърна Стрейндж. — Разбира се. Само че… — той не довърши мисълта си.
В последвалото мълчание Норел промърмори замислен:
— Споменахте, че магьосниците жадуват да смаят учителите си. Това ми напомня за нещо, станало през 1156 година…
Стрейндж въздъхна.
— През тази година Джон Ъскглас се разболял от странна болест — случвало му се от време на време. Когато оздравял, вдигнал празненство в дома си в Нюкасъл. Крале и кралици му поднасяли невиждано скъпи и великолепни дарове — злато, рубини, слонова кост, редки подправки. Магьосници му подарявали вълшебни предмети — облаци откриватели, пеещи дървета, ключове към тайнствени врати и така нататък, — един от друг по-невероятни. Кралят благодарял на всички с еднаква сдържаност. Накрая дошъл ред на магьосника Томас Годблес. Ръцете му били празни. Не носел подарък. Вдигнал глава и казал: „Господарю, поднасям ви дърветата и хълмовете. Поднасям ви вятъра и дъжда.“ Кралете и кралиците, знатните велможи, дамите и другите магьосници останали поразени от дързостта му. За тях това било равносилно на нищо. Но за пръв път след болестта си кралят се усмихнал.
Стрейндж се замисли.
— Е — каза той, — боя се, че аз съм сред кралете и кралиците. Нищо не разбирам. Къде прочетохте тази легенда?
— В „Напътствия“ на Беласис. На младини изучавах „Напътствията“ с голямо прилежание и тази история ми се струваше особено интригуваща. Стигнах до извода, че Годблес е убедил по някакъв начин дърветата, хълмовете и така нататък да приветстват Джон Ъскглас, своего рода да се покланят пред него. Радвах се, че съм разгадал нещо, останало неясно за Беласис, но повече не се замислих над това: нямах полза от такава магия. Години по-късно попаднах на едно заклинание в „Езика на птиците“ на Ланчестър. Ланчестър го е преписал от стара книга, отдавна изгубена. Той признава, че не знае за какво служи, но аз мисля, че това е заклинанието, използвано от Годблес — или е много сходно с него. Ако сериозно възнамерявате да говорите с Джон Ъскглас, защо не го изпробваме сега? Защо не помолим Англия да го приветства?