Джонатан Стрейндж и мистър Норел
- Автор: Кларк Сюзанна
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-12360-1
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джонатан Стрейндж и мистър Норел». Краткое содержание книги:
Дърветата сякаш го поздравяваха, докато минаваше покрай тях, говореха за стари съюзи и му напомняха за отминали времена. Слънцето го наричаше крал и изразяваше радостта си от това, че го вижда. Той нямаше време да им каже, че не е човекът, за когото го смятат.
Стигна до място, където бреговете на потока се издигаха стръмно нагоре, а отстрани в тресавището имаше дълбок дол — място, откъдето се вадеха воденични камъни. Навсякъде из дола бяха разпилени големи кръгли камънаци, всеки с големината на половин човешки бой.
Водата на повърхността на потока, стиснал в себе си джентълмена, съскаше и бълбукаше. Стивън коленичи на един плосък камък и се надвеси над водата.
— Съжалявам — каза той. — Знам, че намеренията ви бяха добри. Косата на джентълмена приличаше на гнездо сребристи змии в тъмната вода. Лицето му беше ужасна гледка. В гнева и омразата си той бе започнал да губи приликата си с хората: очите му се раздалечиха, на лицето му поникна козина, устните му се отдръпнаха и оголиха зъбите.
В главата на Стивън се обади глас: „Ако ме убиеш, никога няма да узнаеш името си!“
— Аз съм роб без име — отвърна Стивън. — Винаги съм бил такъв и днес не желая да бъда нищо повече.
Той каза нещо на камъните. Те се вдигнаха във въздуха и се стовариха върху джентълмена. Стивън заговори на скалите: те направиха същото. Джентълменът беше невъобразимо стар, но много силен. Дълго след като плътта и костите му трябваше да са се разпаднали, Стивън чувстваше, че малкото останало от феята се бори да се възстанови. Затова се обърна към каменните склонове на дола и поиска от тях да му помогнат. Пръст и скали се надигнаха и се струпаха върху купчината камъни, докато се образува хълм, висок колкото околните хълмове.
Години наред Стивън бе живял с чувството, че между него и света се издига прашна стъклена преграда. В мига, когато у джентълмена угасна и последната искрица живот, стъклото се счупи. Стивън остана без дъх.
Но съюзниците и слугите му започваха да се съмняват. Хълмовете и дърветата си задаваха въпроси. Те започваха да разбират, че той не е човекът, за когото са го смятали — че всичката му слава е слава назаем.
Стивън почувства как се отдръпват един по един. Когато и последният му съюзник го напусна, той падна на земята опустошен и безчувствен.
В Падуа семейство Грейстийл вече бяха закусили и седяха в малката всекидневна на първия етаж. Тази сутрин настроението им не беше добро. Не можеха да се спогодят. Доктор Грейстийл беше започнал да пуши лула вкъщи — нещо, на което Флора и леля Грейстийл категорично се противопоставяха. Леля Грейстийл се мъчеше да го разубеди, но доктор Грейстийл държеше на своето. Пушенето на лула беше едно от любимите му занимания и той смяташе, че има право на някои капризи, след като вече изобщо не излизат. Леля Грейстийл настояваше брат й да пуши лулата си навън. Доктор Грейстийл отвръщаше, че не може, защото навън вали, а в дъжд се пуши трудно — тютюнът се навлажнява.
И така, той пушеше лулата си, леля Грейстийл кашляше, а Флора, която имаше склонността винаги да търси вината у себе си, страдалчески поглеждаше ту единия, ту другия. Това продължаваше вече час, когато доктор Грейстийл случайно вдигна глава и възкликна смаян:
— Главата ми е черна! Съвсем черна!
— Какво очакваш, като пушиш лула? — отбеляза сестра му.
— Татко — обади се Флора и побърза да остави бродерията си, — какво имаш предвид?
Доктор Грейстийл се взираше в огледалото — същото онова огледало, появило се загадъчно в деня, който се бе превърнал в нощ с идването на Стрейндж в Падуа. Флора застана зад стола на баща си, за да види същото, което вижда той. Учуденият й възглас накара леля Грейстийл да се присъедини към тях.
Там, където трябваше да бъде отражението на главата на доктор Грейстийл, в огледалото имаше тъмно петно, което се движеше и променяше формата си. То постепенно се уголемяваше, докато накрая заприлича на фигура, бягаща по дълъг коридор право към тях. Фигурата се приближаваше и след малко те видяха, че това е жена. Докато тичаше, тя няколко пъти се обърна да погледне назад, сякаш се боеше, че някой я преследва.
— Какво я е уплашило, за да бяга така? — зачуди се леля Грейстийл. — Ланселот, виждаш ли нещо? Някой гони ли я? О, бедната дама! Ланселот, нищо ли не можеш да направиш?
Доктор Грейстийл се приближи към огледалото, сложи ръка върху него и натисна, но повърхността беше твърда и гладка като на всяко друго огледало. Той се поколеба за момент, сякаш се двоумеше дали да не приложи повече сила.
— Внимавай, татко! — извика уплашено Флора. — Да не го счупиш!