Джонатан Стрейндж и мистър Норел
- Автор: Кларк Сюзанна
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-12360-1
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джонатан Стрейндж и мистър Норел». Краткое содержание книги:
— Роб без име?
— Да. Опитайте с него.
Норел го погледна с колебание, но направи магията, като търсеше роб без име. Веднага се появи синкава светлинка. Норел продължи да чертае линии и робът без име се оказа в Йоркшир — приблизително на същото място, където по-рано се бе появил Джон Ъскглас.
— Ето! — възкликна победоносно Стрейндж. — Всичките ни тревоги са били напразни. Той е още тук…
— Не мисля, че това е същият човек — прекъсна го Норел. — Изглежда ми различен.
— Мистър Норел, моля ви, не бъдете капризен! Кой друг може да бъде? Колко безименни роби има според вас в Йоркшир?
Въпросът беше толкова логичен, че мистър Норел престана да възразява.
— А сега да направим магията — каза Стрейндж, взе книгата и започна да чете заклинанието. Той се обърна към английските дървета, към английските хълмове, към слънцето, водата, птиците, земята и камъните. Обърна се последователно към всички и ги призова да се покорят на роба без име.
Стивън и джентълменът стигнаха до коларския мост, който водеше към Стеъркрос Хол.
В селото беше тихо, почти не се мяркаха хора. Пред една врата момиче в тънка рокля и вълнен шал изливаше мляко от дървено ведро в корито за сирене. По пътеката край къщата се зададе мъж с гамаши и широкопола шапка; след него тичаше куче. Когато мъжът и кучето заобиколиха ъгъла на къщата, той и момичето се усмихнаха един на друг, а кучето радостно залая. Тази проста домашна сцена друг път би развеселила Стивън, но сега само го накара да изтръпне: той нямаше да се изненада, ако мъжът посегнеше да удари момичето или да го удуши.
Джентълменът вече вървеше по моста. Стивън го последва и…
И всичко се промени. Слънцето надникна иззад един облак и грейна над замръзналите дървета, заблестяха стотици слънчеви зайчета. Светът се превърна в своеобразна мозайка или лабиринт. Стивън си спомни за поверието, че не бива да се прекрачват линиите на каменните плочи. Изведнъж всичко придоби смисъл. Стивън не смееше да направи и крачка. Струваше му се, че ако го стори — ако например стъпи върху тази сянка или онова слънчево петно, — светът ще се промени завинаги.
„Почакайте! — тревожно си мислеше той. — Не съм готов за това! Не съм го обмислил. Не знам какво да правя!“
Но беше твърде късно. Стивън погледна нагоре.
Голите клони на дърветата бяха писмена на фона на небето и макар че не искаше, той успя да ги разчете. Видя, че това е въпрос, зададен му от дърветата.
— Да — отговори Стивън.
Възрастта и мъдростта им му принадлежаха.
Оттатък дърветата имаше висок заснежен хребет, подобен на черта, прокарана по небето. Сянката му падаше синкава на снега отдолу. Тя беше символ на целия студ и коравосърдечие на света. Сянката нарече Стивън крал, когото дълго е чакала. Само една дума от него — и щеше да се спусне и да смаже враговете му. Тя зададе на Стивън въпрос.
— Да — отговори й Стивън.
Силата и суровостта й му принадлежаха.
Черният поток под коларския мост пропя въпроса си.
— Да — отвърна Стивън.
Земята заговори…
— Да — каза той.
Враните, свраките, дроздовете и чинките се обадиха…
— Да — отговори той.
Камъните заговориха…
— Да — каза Стивън. — Да. Да. Да.
Сега цяла Англия лежеше на черната му длан. Всички англичани зависеха от неговата милост. Той можеше да отмъсти за всяка обида. Всяко оскърбление към бедната му майка можеше да бъде заплатено хилядократно. Цяла Англия можеше за миг да рухне. Той можеше да срути къщите над главите на обитателите им. Да заповяда на хълмовете и долините да се затворят като усти. Да призове стадо кентаври, да угаси звездите, да свали луната от небето. За миг. За миг. За миг.
В този миг откъм Стеъркрос Хол дотичаха лейди Поул и мистър Сегундус. Лейди Поул впери изпепеляващ поглед в джентълмена. Горкият мистър Сегундус беше смаян и объркан.
Джентълменът се обърна към Стивън и каза нещо. Стивън не можа да го чуе: хълмовете и дърветата говореха на твърде висок глас. Но каза:
— Да.
Джентълменът весело се засмя и вдигна ръце да омагьоса лейди Поул. Стивън затвори очи и каза нещо на камъните на моста.
— Да — отвърнаха камъните. Мостът се надигна като буен кон и хвърли джентълмена в потока.
Стивън каза нещо на потока.
— Да — отвърна потокът. Той стисна джентълмена в желязна хватка и бързо го понесе.
Стивън осъзнаваше, че лейди Поул му говори, че се опитва да го улови за ръката, виждаше бледото смаяно лице на мистър Сегундус, който казваше нещо, но нямаше време да им отвърне. Не знаеше колко време светът ще бъде в негово подчинение. Той скочи от моста и се втурна по брега.