Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
— Тъй че трябва да започнеш отначало.
— Да — каза Талвин. — И това е единствената причина да дойда при теб.
— Разбирам. Виж, обстоятелствата налагат да действаме заедно. Някой уби една от най-добрите ми къртици, когато почнах да разпитвам кой е убил хората ти.
— Някой в Крондор не иска да му се бъркаме в работата — каза Талвин.
— Знам. Но нямаме толкова хора, че да свършат всичките работи, които трябва да се свършат. Ти подуши наоколо, няма да ти досаждам с редовни смени. Ако някой вземе да пита, ти си ми заместникът и действаш по моя поръчка. Мисля, че бързо трябва да вкараме в това още един.
— Кого?
— Густаф е корав като камък.
— Не е моята представа за агент — отвърна със съмнение Талвин.
— Нито моята — призна Даш, — но и не може всички да сме ловки и коварни копелета. Искам трети човек, който да знае какво става, тъй че ако и двамата приключим с прерязани гърла, да изтича при Браян Сълдън и да му каже. Няма да го караме да пълзи из каналите.
— Съгласен съм. Но ни трябват и хора, които да пълзят из каналите.
Даш се ухили.
— Едва ли. Трябва само да се разберем с подходящите хора.
— С Шегаджиите?
— Те смятат, че в града иска да се намести друга банда, но двамата с теб сме наясно.
Талвин кимна.
— Агенти от Кеш или от Квег.
— Или от двете.
— Но които и да са, трябва да ги изкореним, и то бързо, защото ако до една от тези държави стигне вестта, че седим тук с по-малко от петстотин въоръжени мъже в целия град, всички може да измрем преди да е паднал първият сняг.
— За Шегаджиите ще се погрижа аз — каза Даш. — Ти си намери агентите. Не искам да знам кои са, освен ако не решиш да ми ги лепнеш тук като полицаи.
— Съгласен.
— Предполагам, че използваш посредници.
— Добро предположение.
— Направи списък и ми го дай. Ще си го скрия в стаята си в двореца. — Даш се ухили. — Успявам да се върна там веднъж седмично, колкото да се изкъпя и преоблека. Ще оставя запечатано писмо за лорд Браян — „да се отвори след смъртта ми“ — писмо, в което ще се казва къде е списъкът.
— Когато мрежата се възстанови, искам списъкът да се унищожи — каза Талвин.
— С удоволствие — отвърна Даш. — Но каква ще е ползата от агентите, ако двамата ни няма и няма кой да получава сведения за Короната?
— Разбирам — кимна Талвин.
— Ела с мен.
Даш го отведе в средата на гостилницата и го представи на двамата почиващи полицаи.
— Това е Талвин. Назначен е за помощник-шериф. Ще движи нещата, когато ме няма. Разведете го и му покажете кое как е. И ще правите каквото ви нареди.
Талвин кимна и Даш му връчи червена лента. След като агентът излезе, Даш седна зад бюрото и се върна към работата си. Зачуди се разсеяно колко ли още малки изненади като тази са му оставили дядо му и баща му.
— Онзи натруфен тип, на горещия жребец — каза Джими, — Марсел Дювал, скуайър от кралския двор и много близък приятел на най-големия син на херцога на Батира.
„Горещ“ жребец като че ли беше подходящо, защото породистият кон цвилеше буйно, мяташе грива, тропаше нервно с копита и всеки момент беше готов да хвърли ездача си. Скуайърът не се и опита да се смъкне, докато не притича един ординарец да хване юздите. Тогава слезе бързо и побърза да се отдалечи от коня.
Дуко се засмя.
— Защо си е избрал толкова свадливо животно?
— От суета. — Джими сви рамене. — На изток от Малаково средище има много такива.
— И що за отряд е това? — попита Дуко.
— Личната му охрана. Много благородници в Изтока прахосват средства за такива свити. Много са хубави на парад.
От пръв поглед беше очевидно, че придружаващият скуайъра войнишки отряд е създаден за паради, а не за битки. Всички яздеха черни коне с почти еднаква големина. Всеки войник носеше впити панталони с цвета на еленова кожа, затъкнати във високи до коленете кавалерийски ботуши, чиито загърнати при коляното краища бяха поръбени с пурпурна нишка. Цветът бе точно като червените им куртки, обшити с черни ширити по раменете, ръкавите и яките. Излъсканите им брони бяха обковани с месинг по ръбовете и всеки носеше заметната над лявото рамо къса жълта мантия. Главите им бяха покрити с кръгли стоманени шлемове, обшити с бяла козина, с мрежа от лъскава плетена стомана на врата. Всеки държеше дълга пика от лакирано черно дърво, увенчано с излъскано до блясък стоманено острие.
Дуко не можа да сдържи смеха си.
— Здравата ще се изпоцапат.
Джими изведнъж се разсмя и едва успя да се овладее, когато скуайърът се изкачи по стъпалата на хана. Щом вратата се отвори, един от ветераните на Дуко обяви: