Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

— Все по-добре се справяш, шериф Пале.

Даш ловко скочи от гредата, на която беше седнал.

— Разбрах за кого са работили Нолан и Ригс.

— И?

— Така че знам, че който ги е убил, не е приятел нито на Короната, нито на Шегаджиите.

— Значи врагът на моя враг е мой приятел?

Даш се ухили.

— Чак дотам не бих стигнал. Да кажем, че е в наш взаимен интерес да си съдействаме в откриването кой друг освен крадците минава през каналите.

Трина се облегна на стената и го огледа одобрително.

— Когато ни казаха, че ти ще отговаряш за сигурността на града, помислихме, че е някаква шегичка. Но май не е. Доста приличаш на дядо си.

— Познаваше ли дядо ми? — попита Даш.

— Само по описания. Старият ни приятел изпитваше истинско възхищение от него.

Даш се засмя.

— Винаги съм знаел колко велик беше дядо, но никога не съм мислил за него по този начин.

— Помисли само, шериф Паленце. Крадец, който е станал най-могъщият благородник в Кралството!

— Права си — отвърна Даш. — Но за мен той винаги си е бил дядо ми и всички тези разкази ми звучаха просто като приказки за чудеса.

— Какво предлагаш? — смени темата Трина.

— Трябва да разбера, ако мернете онези непознати из каналите, особено ако откриете скривалището им.

— Знаеш ли кои са? — попита Трина.

— Имам някои подозрения.

— Би ли ги споделил?

— А ти на мое място би ли?

Тя се засмя.

— Не, не бих. Каква е файдата за Шегаджиите в това?

— Ами че просто ще поискате да се разкарат, ако почнат да ви създават проблеми.

— Никакви проблеми не ни създават. Нолан и Ригс ги познавахме, защото купуваха от нас информация, а и сме уреждали с тях няколко сделки. Все подозирахме, че работят за някои търговци в града, като Ейвъри и други от пасмината му, които не искат да си въртят бизнеса по обичайния начин, или за някой благородник, на когото много-много не му се ще да си плаща данъците. Нещо такова.

— За когото и да са работили Нолан и Ригс преди войната, бяха мои хора, когато им прерязаха гърлата. Не ме интересува дали е заради някоя стара свада, или защото случайно са стъпили в неподходящо място в неподходящ момент. Не мога да позволя из тоя град да обикалят хора, които си мислят, че могат да убиват моите полицаи. Съвсем просто е, нали?

— Щом казваш, шериф Паленце. Но въпросът за цената си остава открит.

Даш не хранеше илюзии. Щеше да е загуба на време да прави каквото и да било предложение.

— Попитай стареца какво иска, но не мога да компрометирам сигурността на града или да си извърна очите от някое углавно престъпление. Ще си получа каквото искам и без вашата помощ.

— Ще го попитам — каза Трина и понечи да си тръгне.

— Трина.

Тя се обърна и се усмихна.

— Още нещо ли искаш?

Даш пренебрегна двусмислицата.

— Той как е?

Усмивката й угасна.

— Не е добре.

— Мога ли да направя нещо?

Усмивката й се върна, този път по-кратка, но не без намек за насмешка.

— Не. Но е добре, че попита.

— Е, семейство сме все пак — каза Даш.

Трина помълча малко, после го докосна по бузата.

— Да. Повече, отколкото мислех. — После се обърна, излезе и потъна в тъмнината.

Даш изчака няколко минути и се шмугна през задния вход на старата сграда. Изпитваше някакво странно чувство. Не знаеше дали е от грижа за здравето на стареца, от тревога заради възможното проникване на кешийски агенти в града, или от нейното докосване. „Само да не беше толкова дяволски привлекателна…“

Но бързо избута от ума си всякакви отвличащи мисли за красиви жени и се върна към главния си проблем — защитата на Крондор.