Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
— Мога да го разбера — промълви Миранда. Продължиха нагоре по пътеката.
— Използвах силата си, за да срина имперската арена. Накарах ветровете да задухат, предизвиках пламъци от небесата, дъжд, земетръси, цялата торба с хитрини.
— Трябва да е било впечатляващо.
— Наистина беше страшно. Изплаших хиляди хора, Миранда.
— И си спасил хората, осъдени да се бият и да умрат?
— Да.
— И какво?
— Но за да спася четиридесет несправедливо осъдени войници, избих стотици хора, чийто единствен грях беше това, че са се родили на Келеуан и са решили да присъстват на празненството.
— Разбирам.
— Беше изблик на гняв — каза Пъг. — Нищо повече. Ако бях запазил спокойствие, щях да намеря по-добър начин да се справя с това, но се оставих яростта да ме погълне.
— Разбираемо е — каза тя.
— Може да е разбираемо — отвърна Пъг, — но това, че е разбираемо, не го прави по-малко непростимо. — Спря на върха на рида, отделящ брега от вътрешността на острова, и се обърна назад. — Погледни морето. На него му е все едно. То издържа. Този свят издържа. Шила също ще издържи. Когато и последният демон издъхне от глад, ще стане нещо. Трошица живот ще капне от небето, в някой метеор или на ветровете на магията, или по начин, неведом за мен. Може да е някое стръкче трева, останало скрито под камък, което демоните са пропуснали, или друга някоя дребна жива твар, пълзяща по дъното на океаните ще излезе на открито, и рано или късно на онзи свят животът отново ще избуи, дори аз никога да не се върна на него.
— Какво искаш да кажеш, любов моя?
— Съблазнително е да мислиш колко си могъщ, когато хората около теб са много по-слаби, но в сравнение с простия факт на битието, със силата на живота и настойчивостта, с която той оцелява, ние сме нищо. — Погледна жена си. — И боговете са нищо. — Извърна поглед към дома им. — Въпреки годините си аз не съм нищо повече от дете, щом се стигне до разбирането на тези неща. Сега знам защо баща ти винаги е изпитвал жажда да търси ново познание. Знам защо Накор изпитва такава наслада от всяко ново нещо, на което се натъкне. Ние сме досущ като деца, натъкнали се на малка дрънкулка.
И замълча.
— Говоренето за деца натъжава ли те? — попита Миранда.
Заслизаха по стръмната пътечка през рядката гора и наближиха външната градина на имението. Видяха събрани в кръг ученици да упражняват задачката, която Пъг им бе поставил предния ден.
— Когато почувствах, че децата ми умират, ми трябваше цялата ми воля, за да се сдържа да се изправя отново срещу демона — промълви Пъг.
Миранда сведе очи.
— Радвам се, че не го направи, моя любов. — Все още се обвиняваше, че го бе подтикнала да нападне демона преждевременно и за малко да загуби живота си.
— Но може би раните ме научиха на нещо. Ако се бях противопоставил на Джакан, докато още беше в Крондор, сигурно нямаше да оцелея, за да го сразя в Сетанон.
— Затова ли се въздържа да помогнеш генерал Фадавах да се махне от Илит?
— Патрик щеше да е доволен просто да се мерна и да изпепеля цялата провинция Ябон. С радост щеше да изпрати заселници от Изтока, да засади отново дървета и да обяви велика победа. Съмнявам се обаче, че живеещите там хора щяха да се съгласят, нито пък околните елфи и джуджета. Освен това повечето от нашествениците не са по-зли от тези, който служат на Патрик. С всеки нов ден откривам, че политиката ме интересува все по-малко.
— Умно — каза Миранда. — Ти си силен, аз също, и двамата като нищо бихме могли да си завладеем някоя държавичка.
— Да. — Пъг се усмихна за пръв път след разказа си за имперската арена. — Ти какво би правила с нея?
— Питай Фадавах — подхвърли Миранда. — Той явно си има планове.
Вече влизаха в имението.
— Имам си по-големи грижи — промълви Пъг.
— Знам — отвърна тя.
— Там има нещо. Нещо, с което не съм се сблъсквал от години.
— Какво?
— Не съм сигурен — каза Пъг. — Щом разбера, ще ти кажа.
Пъг замълча. И двамата знаеха, че там, в безкрайния космос, има едно огромно зло, Безименния, корена на всичките беди, пред които се бяха изправяли в предишното столетие. И че това зло си има посредници сред човешките същества, хора, на каквито Пъг се беше натъквал неведнъж. Пъг не сподели мислите си, но имаше един такъв посредник в Налар, безумен маг на име Сайди, който преди петдесет години бе предизвикал голям хаос. Тогава Пъг бе помислил, че е мъртъв, но вече не беше толкова сигурен. А и да не беше Сайди това, което долавяха сетивата му, беше някой друг като него и двете възможности изпълваха Пъг със смъртен страх. Справянето с тези сили беше задача немислима за Пъг, като Велик в Конгрегацията или в раните му дни на Звезден пристан.