Спомен за светлина

Олвер изрева и запълзя назад, стиснал Рога. Тролокът също ревна, надигна фургона и едва не го стовари върху Олвер. Товарът със стрели се пръсна по земята, а Олвер хукна навън и се заозърта къде да се скрие.

Спасение нямаше. Десетки тролоци се извърнаха към него и започнаха да си викат на непонятна за него реч. Той се заоглежда в паника, с Рога в едната ръка и ножа в другата. Никакъв изход.

Наблизо изпръхтя кон. Бела. Ядеше зърно, изсипано от една обозна кола. Вдигна глава и погледна към Олвер. Нямаше седло, само юзда.

„Кръв и пепел - помисли Олвер и затича към нея. - Защо не беше Вятър.” Тази тромава кобила със сигурност щеше да го вкара в казана. Прибра ножа и скочи на гърба й. Сграбчи юздите в едната ръка, стиснал Рога в другата.

Препусна в галоп между тролоците. Те затичаха след него с вой и ревове.

Олвер препускаше, както го бяха учили, ниско наведен, и насочваше животното с пети. И Бела тичаше. Светлина, _как само тичаше_. Мат беше казвал, че много коне се плашат от тролоците и хвърлят ездача си, но Бела не направи нищо такова. Профуча с тропот през самия център на лагера.

Олвер погледна през рамо. Стотици бяха зад него и го гонеха.

- О, Светлина!

Беше видял знамето на Мат горе на Височините, сигурен беше. Но толкова много тролоци имаше на пътя му. Обърна Бела и препусна натам, накъдето бе тръгнала Аравайн. Сигурно можеше да заобиколи лагера на тролоците оттам, а после да се върне и да продължи нагоре от другата страна на Височините.

„Занеси Рога на Мат, или всичко е загубено.”

Пришпорваше Бела напред.

„Няма никой друг.”

Тролоци напред отрязаха пътя му. Олвер обърна в другата посока, но оттам се появиха още. Извика, отново обърна Бела, но дебела черна тролокска стрела я прониза в хълбока. Кобилата изцвили, залитна и рухна.

Падането изби въздуха от дробовете му и пред очите му засвяткаха искри.

„Рогът _трябва_ да стигне до Матрим Каутон…”

Сграбчи Рога и усети, че плаче.

- Съжалявам - каза на Бела. - Беше добър кон. Бяга, както и Вятър нямаше да може. Съжалявам.

Кобилата изцвили тихо, вдиша за сетен път и издъхна.

Той я остави и затича, промуши се под краката на първия дошъл тролок. Не можеше да се бие с тях. Знаеше, че не може. Не извади повече ножа си. Просто затича нагоре по стръмния склон, към мястото, откъдето бе видял да пада знамето на Мат.

Все едно беше на цял континент разстояние. Един от зверовете го сграбчи за дрехата и го дръпна, но Олвер се изтръгна и дрипата остана в дебелите ноктести пръсти на съществото. Задращи нагоре по склона и зърна малка цепнатина в подножието на склона. Сякаш беше зяпнала нагоре към тъмното небе.

Хвърли се към нея и се провря вътре, притиснал Рога до гърдите си. Едва се побра. Около него се струпаха тролоци, започнаха да се пресягат и да дерат дрехите му.