Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
- Подготвя мълния! - извика мъж зад нея.
Егвийн мигновено извлече нагоре стълб разтопено желязо и го охлади, за да привлече падналата миг след това мълния. Обърна се. Мъжът се оказа Джаар Наришма, Стражникът Аша’ман на Мерайз.
Егвийн се усмихна, загледана към Таим.
- Задръжте другите настрана от мен - заповяда тя. - Всички освен вас, Наришма и Мерайз. Предупрежденията на Наришма ще се окажат полезни.
Сбра силата си и завихри буря срещу предателя М’хаил.
Айла се провираше между мъртвите при руините. Макар боят да се беше изместил надолу по реката, чуваше далечни викове и взривове в нощта.
Търсеше ранени сред падналите и не обръщаше внимание на стрелите и мечовете. Други щяха да ги събират, макар да й се искаше да не го правят. Мечовете и стрелите бяха причинили толкова много смърт.
Раен, мъжът й, работеше наблизо. Побутваше всяко тяло и после се вслушваше за пулс. Ръкавиците му бяха почервенели и кръв бе зацапала пъстрото му облекло, защото притискаше ухо до гърдите на мъртвите. Когато се уверяха, че някой е мъртъв, оставяха X, драснат на едната буза, често с кръвта на самия човек. Така нямаше да се налага другите да повтарят работата.
Раен сякаш се бе състарил с десетилетие през последната година и Айла имаше чувството, че и с нея е така. Пътят на листото беше благ господар понякога, носеше живот на радост и мир. Но едно листо пада в спокойни ветрове също както и в бурята. Предаността изискваше човек да приема второто, както и първото. Да скитат от страна на страна, да гладуват, докато земята наоколо умираше, а накрая да спрат в земите на сеанчанците… така беше протекъл животът им.
Нищо от това не можеше да се сравни със загубата на Ейрам. Това го бе наранило по-дълбоко от загубата на майка му от тролоците.
Подминаха Мургейз, бившата кралица, която бе събрала тези работници и се разпореждаше. Айла продължи напред. Кралици не я интересуваха много. Нищо не бяха направили за нея или за хората й.
Раен спря, вдигна фенера си и огледа пълния със стрели колчан, който един войник беше носил преди да загине. Айла изсъска, надигнала поли да заобиколи труповете, и стигна до него.
- Раен!
- Мир, Айла. Няма да го взема. Но все пак се чудя.
Загледа се към далечните блясъци светлина надолу по реката и на Височините, където вражеските армии продължаваха да се засипват със смърт. Толкова много блясъци в нощта, като стотици мълнии. Отдавна беше минало полунощ. Вече от няколко часа бяха на това поле и търсеха живи.
- Чудиш ли се? - попита Айла. - Раен…
- Какво искаме да направят, Айла? Тролоците няма да тръгнат по Пътя на листото.
- Има много място за бягане - каза Айла. - Виж ги. Дойдоха да пресрещнат тролоците, когато Тварите на Сянката едва бяха излезли от Погибелта. Ако бяха хвърлили тези усилия, за да съберат хората и да ги отведат на юг…
- Тролоците щяха да ги последват. И тогава какво, Айла?
- Приемали сме много господари - отвърна тя. - Сянката може да се отнесе лошо с нас, но наистина ли смяташ, че ще е по-лошо от това, което са ни причинявали други?
- Да - промълви Раен. - Да, Айла. По-лошо ще е. Много, _много_ по-лошо.
Айла го изгледа.
Раен поклати глава и въздъхна.
- Няма да изоставя Пътя, Айла. Това е моят път и ми приляга. Може би… може би няма да мисля толкова лошо за тези, които следват друг път. Ако преживеем тези времена, ще е наследството от тези, които умряха на това бойно поле, все едно дали искаме да приемем саможертвата им, или не.
Замълча. „Само заради нощния мрак е - помисли тя. - Ще го превъзмогне, щом слънцето грейне отново. Така трябва да е. Нали?”
Вдигна очи към нощното небе. Слънцето… щяха ли да разберат, когато изгрееше? Облаците, огрени от огньовете долу, сякаш ставаха все по-гъсти. Изведнъж й стана студено и тя придърпа по-плътно яркожълтия си шал.
„Може би няма да мисля толкова лошо за тези, които следват друг път…”
Примига да махне сълзите в очите си.
- Светлина - прошепна Айла със свито сърце. - Не трябваше да му обръщам гръб. Трябваше да се опитам да му помогна да се върне при нас, не да го отхвърля. Светлина, о, Светлина. Подслони го…
Няколко наемници наблизо намериха стрелите и ги вдигнаха.
- Ей, Ханлон! - извика един. - Я виж!
Когато грубоватите мъже бяха започнали да помагат на Туатан, беше изпитала гордост от тях. Да оставят битката, за да помогнат в грижите за ранените? Бяха надмогнали жестокия си предишен живот.