Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Погрижихте ли се този Рошоне да бъде наказан? — попита тихо Каладин. Чувстваше се вцепенен.
— Беше пратен в изгнание — кимна Далинар. — Елокар го премести на място, където не можеше да навреди повече.
Място, където не можеше да навреди повече. Каладин едва не се разсмя.
— Имаш нещо да ми кажеш?
— Сър, не искате да знаете какво мисля.
— Май не искам. Но навярно трябва да го чуя.
Далинар беше добър човек. Заслепен в някои отношения, но добър.
— Е, сър — подзе Каладин и с труд овладя чувствата си. — Намирам за… тревожно, че човек като този Рошоне може да е отговорен за смъртта на невинни хора и при това да избегне затвора.
— Сложно беше, войнико. Рошоне бе един от заклетите васали на Върховния принц Садеас и братовчед на важни хора, чиято подкрепа ни беше необходима. Първоначално аз настоявах той да бъде лишен от положението си и да стане десетник, да бъде принуден да живее в нищета. Но това щеше да отблъсне съюзниците и да отслаби кралството. Елокар се застъпваше за по-меко отношение, а баща му прати съгласието си по далекосъобщителя. Аз отстъпих, преценявайки, че милостивостта не е качество, което да обезсърчавам у Елокар.
— Не е, разбира се — каза Каладин и стисна зъби. — Макар да излиза, че подобна милостивост често е в услуга на братовчедите на могъщите светлооки и рядко — на някой нискороден.
Той се взираше през решетките между него и Далинар.
— Войнико — хладно отвърна Далинар. — Мислиш ли, че съм бил несправедлив към теб и твоите хора?
— Вие. Не, сър. Но не става дума за Вас.
Далинар въздъхна тихо, като че ядосано.
— Капитане, твоето положение и това на хората ти е единствено по рода си. Вие сте всеки ден около краля. Вие не виждате лицето, което се представя на света, вие виждате човека. Открай време е така с близките телохранители. — Затова вашата вярност трябва да бъде толкова по-силна и щедра. Да, мъжът, когото пазите, има недостатъци. Всеки човек има. Но той си остава твой крал и аз ще разполагам с твоето уважение.
— Аз мога да уважавам трона и го уважавам, сър — отговори Каладин. Може би не човека, който го заемаше. Но той наистина уважаваше властта. Някой трябваше да управлява.
— Синко — рече Далинар след кратък размисъл, — знаеш ли защо те сложих на тази служба?
— Казахте, че го правите, защото Ви трябва човек, за когото можете да вярвате, че не е оръдие на Садеас.
— Това е обяснението — каза Далинар и пристъпи по-близо до прътите, само на няколко пръста от Каладин. — Но не е причината. Направих го, защото вярвах, че е правилно.
Каладин се позачуди.
— Вярвам на усета си — продължи Далинар. — А усетът ми каза, че ти си човек, който може да помогне да променим кралството. Човек, който може да преживее самата Преизподня в лагера на Садеас и въпреки това някак да съумее да вдъхнови другите, е човек, когото искам на моя служба. — Изразът му стана по-суров. — Дадох ти чин, който никога не е бил заеман от тъмноок в тази войска. Допуснах те на съвещания с краля и те слушах, докато говориш. Не ме карай да съжалявам за тези си решения, войнико.
— Не съжалявате ли вече?
— Близо съм. Обаче разбирам. Ако наистина вярваш в онова, което ми разказа за Амарам… е, ако аз бях на твое място, щеше да ми е много трудно да не направя същото. Но, в името на Бурята, човече, ти си оставаш тъмноок.
— Не би трябвало да е от значение.
— Не би трябвало, обаче е. Искаш да промениш това? Добре, няма да го промениш, крещейки като умопобъркан и призовавайки мъже като Амарам на двубой. Ще го промениш, като се отличиш на службата, която ти дадох. Бъди човек, комуто другите — светлооки или тъмнооки — се възхищават. Убеди Елокар, че един тъмноок може да води. Това ще промени света.
Далинар се обърна и си тръгна. Каладин не можеше да не си помисли, че раменете му изглеждаха по-приведени, отколкото когато дойде.
Щом Далинар си отиде, Каладин седна на пейката и въздъхна продължително и ядно.
— Спокойно — прошепна той. — Прави каквото ти се каже, Каладин. Стой си в клетката.
— Той опитва да помогне — възрази Сил.
Каладин погледна настрани. Къде се криеше?
— Чу за Рошоне.
Мълчание.
— Да — най-сетне отговори Сил, тихичко.
— Бедността на моето семейство, това, че градът почна да страни от нас, че Тиен беше принуден да постъпи във войската. За всичко това беше виновен Рошоне. Елокар го прати при нас.
Сил не отговори. Каладин намери парче хляб в паницата и го задъвка. Отче на Бурята — Моаш наистина беше прав. Кралството щеше да е по-добре без Елокар. Далинар правеше всичко по силите си, но беше напълно заслепен по отношение на своя племенник.