Гаснещ зрак [bg]

Листар стана и се олюля. Тръгна бавно към тях, без да откъсва очи от тялото на Ранси. Имало беше кръв, но вече я нямаше. Нямаше и следа по нея, очите ѝ бяха затворени, а щом се приближи, видя спокойното повдигане и спадане на гърдите ѝ.

— Наказан мъж… — Гласът на Хатарас беше хриплив, очите ѝ зачервени. — Тя имаше близнак, мъртво бебе в майчината ѝ утроба. Къс живот на глад и копнеж, борба и провал. — Махна с ръка. — Но имаше сила, която дори смъртта не можа да смири.

Без да разбира напълно, Листар се приближи до Ранси. Огледа я.

— Ще живее ли?

— Другата искаше дете. Намери едно. Даде му смърт, за да е с нея. Нощ на удавяне, да започне много други неща. Смърт и кръв по ръцете. Кръв по самата магия.

Вастала залитна към тях, избърса лицето си.

— Изтерзано море — заговори тя, — но пих дълбоко. Пресуших го, останаха кости и камъни, и раковини. Оставих всичко, което се дави на светлина и въздух. Каквото остава в тях е дар от прах.

Листар коленичи до Ранси.

Хатарас се доближи, отпусна ръка на рамото му и се наведе.

— Наказан мъж. Трябва да разбереш.

Той поклати глава.

— Не разбирам.

— Никоя душа не е истински сама. Само изглежда така, когато е последната, останала да стои на бранно поле. И тази война се води вътре във всеки от нас. Близначката ѝ — онзи съсухрен, почернял труп в утробата — се захранваше с всяка мисъл, убита при събуждане или умряла в съня ѝ, където надежди се разгръщат в сънища и сънища се превръщат в кошмари. Поглъщаше разкъсаните останки от мъртвородени идеи, внезапни копнежи, алчност и измяна. Въображението, Наказан мъж, може да бъде крайно порочен свят.

Вастала заговори:

— Отнех от тях всичко. Не им оставих къде да се крият. — Замълча, огледа наоколо. — Превърнах тази армия в ужасно нещо. Тези войници. Те няма да се поколебаят. Ще влязат в огъня на Майката, ако им се нареди. Ще се бият с всичко, което застане насреща им. И ще мрат, един по един, като всички други войници. Не по-различно, и все пак съвсем различно. — Дръпна Хатарас да се изправи. — Обич моя, трябва да бягаме. Те скоро ще се вдигнат, в мълчание. Ще примигат. Няма да погледнат в очите приятел или съперник. Прокълнатото желязо тръпне от допира им. Тези войници, възлюбена моя, са изчадия.

— Това ли ни дадохте? — попита Листар. — Не това поискахме от вас! Искахме благославяне!

Вастала се озъби.

— О, те са благословени, Наказан мъж. Но помисли над това какво спохожда една смъртна душа, когато открие, че истината е нежелана? — Обърна се отново към Хатарас. — Каква е съдбата на вещицата в осиротялата близначка?