Гравитационна дъга [bg]
- Автор: Пинчон Томас Рагглз
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Красимир Желязков
- Жанр: История
Электронная книга - «Гравитационна дъга [bg]». Краткое содержание книги:
Творчеството му се характеризира с метафоричност, интертекстуалност, богата лексикална и техническа начетеност по много теми и сложни въпроси (от историята, науката, математиката), в които фикцията и реалността са слети в почти неразделима симбиоза.[6] Личността му е обгърната в мистерия, тъй като не дава интервюта и не се появява на обществени събития – дори на церемонии по получаване на присъдени му награди. Романите му „V“ (1963), „Обявяването на серия № 49“ (1966 и „Гравитационната дъга“ (1973) го превръщат в култов автор в американските университетски среди.
Носител на наградата на американската критика за 1974 година.
На български език първата му издадена книга е „Обявяването на серия № 49“, преведена от Красимир Желязков, а откъс от първия му и най-прочут роман, „V“, излиза в „Литературен вестник“ в превод на Зорница Димова.[7]
Нека да отида в Холивуд, когато това приключи, за да ме види Рита Хейуърт и да се влюби в мен.
Нека спокойствието на този ден да бъде тук и утре, когато се събудя.
Нека демобилизацията да ме чака в Куксхафен.
Нека Бианка да бъде добре, и-и-и…
Нека да успея да се изсера скоро.
Нека онова в небето да бъде само падащ метеор.
Нека тези ботуши да изтраят поне до Любек.
Нека този Лудвиг да намери своя леминг, да бъде доволен и да ме остави на мира.
Ех този Лудвиг, голяма скица е. Една сутрин Слотроп го открива на брега на някакво безименно синьо езеро, изненадващо дебело осем-девет годишно хлапе, втренчено във водата, разплакано, цялото треперещо на безспирни вълнички от тлъстина. Неговият леминг се казва Урсула и тя е избягала от дома. Лудвиг я преследва още от Прицвалк, чак до тук на север. Напълно убеден е, че Урсула е тръгнала към Балтийско море, но се бои, че тя ще помисли някое от тези езера за морето и ще скочи в него…
— Само един леминг ли, малчуган?
— Имам я от две години — хлипа момчето — и тя беше много добра, никога не е опитвала… не знам. Просто нещо я прихвана.
— Стига си ме занасял. Лемингите никога не правят нещо сами. Те са групови животни. Това при тях е като зараза. Разбираш ли, Лудвиг, те се размножават много бързо, това върви циклично и когато станат прекалено много на брой, те изпадат в паника и офейкват да търсят храна. Това съм го учил в колежа, тъй че знам за какво говоря. Харвард. Може би тази Урсула е тръгнала да си търси гадже или нещо такова.
— Тя щеше да ми каже.
— Съжалявам.
— Руснаците не съжаляват за нищо.
— Аз не съм руснак.
— Затова ли се свалил всички отличителни знаци?
Двамата се споглеждат.
— Е, добре, имаш ли нужда от помощ, за да намериш леминга?
Май Не е Съвсем Наред с Главата този Лудвиг. Готов е посред нощ да издърпа Слотроп от леглото, като при това събуди половината разселнически лагер, разлае кучетата и уплаши бебетата, с твърдението, че Урсула е ето там, зад кръга светлина от огъня, и го гледа, вижда го, ала не тъй както е било преди. Той води Слотроп насред съветските танкови части, помежду купища развалини с високи върхове като морски вълни, които се срутват около тях и ако им дадеш възможност и върху тях, веднага щом стъпиш там, а също и в засмукващи блата, където тръстиките се късат, когато опиташ да ги хванеш и където мирише силно на белтъчно нещастие. Това е или маниакална вяра или нещо малко по-двусмислено: най-после на Слотроп му става ясно, че ако в случая някой клони към самоубийство, това не е Урсула, а Лудвиг — ами че напълно е възможно този леминг дори да не съществува!
И все пак… не е ли забелязвал Слотроп веднъж-дваж нещо? Да тича напред по сиви тесни улички с насадени от двете страни символични фиданки в един или друг пруски гарнизонен град, места, чиято единствена промишленост и смисъл е военното дело, а сега техните казарми и каменни стени са изоставени, или-или притаено до самия бряг на някое езерце, да наблюдава облаците и белите платна на шхуни на фона на отсрещния бряг, тъй зелен, мъглив и отдалечен, да слуша тайни указания от водата, чиито движения в лемингово време са океански, завладяващи и достатъчно забавени, достатъчно непрекъснати и плътни, че по тях може най-малкото да върви спокойно и без опасения…
— Това е имал предвид Иисус, — шепне призракът на Уилям, първият американски предтеча на Слотроп, — когато е дръзнал да стъпи на Галилейското море. Той го е видял от гледната точка на леминга. Без милионите, които се потопили и издавили, не би могло да има чудо. Успешният единак е бил само другата част от това: последното парченце от пъзела, чиято форма вече е била създадена от Прокълнатите и Изоставени от Бога Души, също както последното празно място на масата.
— Я чакай малко. По твое време не е имало пъзели.
— О, проклятие!
Странна птица е бил Уилям Слотроп. През 1634-та или -5-та година, отегчен и уморен от организационния апарат на губернатора Уинтроп, той напуска Бостън и тръгва на запад в истински императорски стил, убеден, че би могъл да проповядва толкова добре колкото и всеки друг в йерархията, въпреки че не е официално ръкоположен. По онова време бастионите на Бъркшър възпират всички други, но не и Уилям. Той просто започва да се катери. И става един най-първите европейци, проникнали вътре. След като се установяват в Бъркшър, той и синът му Джон захващат търговия със свине — прекарват прасета надолу през стръмните стени и обратно по дългия път към Бостън, карат ги както това се прави с овце или крави. Докато стигнат до пазара свинете толкова отслабват, че усилието не си струва, но Уилям всъщност се занимава с това не толкова заради парите, а просто за самото пътешествие. Приятно му е да върви, самото движение и ежедневните случайни срещи с индианци, трапери, проститутки, планинци, но най-приятно му е общуването с тези свине. Те са добра компания. Въпреки устното народно творчество и предписанията на собствената му библия, Уилям обиква тяхното благородство и лична независимост, умението им в горещи дни да намират разтуха в калта: тези пътуващи прасета в задружната им общност, са всичко, което Бостън не е, и можете да си представите какво трябва да е изпитвал Уилям след края на пътуването, претеглянето, коленето и мъчителното безпрасешко завръщане горе на хълмовете. Той разбира се възприема всичко това като притча, знае, че квичащият кървав ужас в края на странстването идеално уравновесява доволното им грухтене, спокойните им розови клепки и добродушни очи, усмивките им, грацията им при преодоляване на пресечени местности. Още било рано за Исак Нютон, но настроенията за действие и противодействие витаели във въздуха. Уилям сигурно е очаквал единственото прасе, което няма да умре и ще утвърди всички онези, които е трябвало да загинат, всички негови гадаренски свине1070, които се били хвърлили към унищожението като леминги, обладани не от бесове, а от доверчивост към хората, която те непрекъснато предавали… обладани от невинност, която не могат да изгубят… от вяра в Уилям като друга свинска разновидност, в съгласие със Земята, споделящ с тях същата жизнеспособност…
1070
Историята как Иисус (Христос) прогонва бесовете от един човек от Гадара, и ги вселява в стадо свине, които веднага скачат в морето и се издавят, е описана в Евангелие от Марко 5:1-17 и Евангелие от Лука 8:26-33. — Б.пр.