Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Вятърът подхвана падащите снежинки и ги завъртя във въздуха. Брюър изпръхтя, сякаш нещо го бе смутило. За кратко снегът и сенките оформиха картина, изобразяваща строен тъмнокос мъж с наметало и ботуши. В следващия миг картината изчезна.

Чайлдърмас примигна.

— Какво търся тук? — запита се той ядосан. — И защо си говоря сам? Сега не е моментът да се заплесвам!

Във въздуха се носеше мирис на барут. Един от пистолетите му лежеше в снега. Чайлдърмас го вдигна и почувства, че е още топъл, сякаш наскоро беше стрелял с него. Това му се стори странно, но той нямаше време да се чуди, защото някакъв шум го накара да вдигне глава.

Винкулус се надигаше от земята. Правеше го тромаво, с неловки движения, като новородено, което все още не знае как да си служи с крайниците. Той се изправи със залитане, като главата му току се килваше настрана. Отвори уста и закрещя срещу Чайлдърмас. Но звукът, който излезе от гърлото му, не беше звук, а по-скоро безплътната му обвивка.

Това определено бе най-странното нещо, което Чайлдърмас беше виждал през живота си: гол син мъж с подути от кръв очи крещеше беззвучно насред заснежено поле. Гледката бе толкова невероятна, че в първия момент не му хрумваше как да постъпи. Зачуди се дали да не опита едно заклинание на Джилс де Марстън, наречено Възстановяване на изгубения покой, но след като помисли, се сети за нещо по-добро. Извади бутилката кларе, която Лукас му беше дал, и я показа на Винкулус. Последният се успокои и впери поглед в нея.

След четвърт час двамата седяха на земята под глогината, пиеха вино и ядяха ябълки. Винкулус беше облякъл ризата и бричовете си и се бе загърнал в одеяло от седлото на Брюър. Беше се възстановил от обесването с изненадваща бързина. Очите му все още бяха кръвясали, но не изглеждаха така зловещо както преди. Гласът му бе дрезгав и думите му току заглъхваха сред ожесточени пристъпи на кашлица, но се разбираше какво казва.

— Някой се е опитал да ви обеси — съобщи му Чайлдърмас. — Не знам нито кой, нито защо. За щастие ви открих навреме и прерязах въжето.

Докато говореше, той чувстваше как в съзнанието му се оформя смътен въпрос. Представи си Винкулус мъртъв на земята и тънък бял пръст, сочещ към него, Чайлдърмас. Кой го сочеше с пръст? Споменът му се изплъзваше.

— Е, кажете ми — продължи той, — как човек се превръща в книга? Знам, че баща ви е взел книгата на Робърт Финдхелм със заръката да я занесе на един човек в Дарбишир.

— На последния човек в Англия, който знаел да чете Кралските букви — дрезгаво отвърна Винкулус.

— Но баща ви не я занесъл, защото я изял след едно надпиване в Шефилд.

Винкулус отпи голяма глътка от бутилката вино и избърса уста с опакото на дланта си.

— След четири години съм се родил аз и Кралските букви са били изписани по невръстното ми телце. Когато станах на седемнадесет, отидох да потърся човека от Дарбишир — той беше доживял да го намеря. Каква нощ беше! Звездна лятна нощ, в която Кралската книга и Четецът на Кралските букви се срещнаха и пиха вино заедно! Седяхме навръх хълма в Бретън, гледахме ширналата се долу Англия и той прочете по мен съдбата й.