Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
От всичко, което нещастникът би могъл въобще да каже, всичко друго би било по-подходящо от това. Мисис Бардел естествено избухна в сълзи и поиска да я отведат веднага от масата, при което любещото й дете се разрева също най-жалостиво.
— Дали някой ще повярва, госпожо — откликна свирепо мисис Радл, обръщайки се към наемателката от първия етаж, — че една жена може да има за мъж такова нечовешко създание, което винаги да взема на подбив чувствата на една жена, както той го прави, госпожо?
— Драга моя — заоправдава се мистър Радл, — не съм мислил нищо лошо, драга моя.
— Нищо лошо не мислил! — повтори извънредно ядно и презрително мисис Радл. — Махай се. Не мога да те гледам, грубиянино недни.
— Недей да се тревожиш, Мери-Ан — намеси се мисис Клъпинс. — Ти трябва да се пазиш, мила, а никога не го правиш. Хайде, отстрани се, Радл, бъди тъй добър, иначе ще й стане по-лошо.
— По-добре ще е да си пиете чая самичък, сър, наистина — потвърди мисис Роджърс, като наново приложи в действие шишенцето с амоняк.
Мисис Сандърс, много заета както обикновено с хляба и маслото, изрази същото мнение и мистър Радл кротко се оттегли.
Последва поривисто вдигане на младия мистър Бардел в скута на майка му, но тъй като беше малко по-големичък за подобно прегръщане, по време на тази операция ботушите му попаднаха на масата и причиниха известен безпорядък всред чайните чаши и чинийки. Но тъй като подобни припадъци, заразителни между дамите, рядко продължават дълго, щом като момчето биде нацелувано добре и след като си поплака над него, мисис Бардел се съвзе, постави го долу, чудейки се защо е била тъй глупава, и си наля още чай.
Точно в този момент се чу звукът на приближаващ се екипаж и вдигайки очи, дамите видяха наемна карета да спира пред градинската порта.
— Още някой идва! — рече мисис Сандърс.
— Един джентълмен — рече мисис Радл.
— Ах, сякаш е мистър Джаксън, младият чиновник от „Додсън и Фог“! — извика мисис Бардел. — Боже мой! Сигурно мистър Пикуик е платил обезщетението.
— Или предлага женитба! — подхвърли мисис Клъпинс.
— Ах, колко е бавен този джентълмен! — възкликна мисис Роджърс. — Защо не побърза?
Докато дамата произнасяше тези думи, мистър Джаксън обърна гръб на каретата, отгдето изскочи оръфан човек с черни гамаши и дебел ясенов бастун в ръка, на когото той бе давал някакви нареждания, и се запъти към мястото, дето бяха седнали госпожите, подвивайки косата си над ръба на шапката си, докато вървеше нататък.
— Какво има? Случило ли се е нещо, мистър Джаксън? — развълнувано запита мисис Бардел.
— Съвсем нищо, мадам — отвърна мистър Джаксън, — как сте, госпожи? Моля да ми простите, госпожи, загдето ви безпокоя… но законът, госпожи… законът. — Извинявайки се по този начин, мистър Джаксън се усмихна, направи поклон към всички и отново врътна косата си нагоре. Мисис Роджърс пошепна на мисис Радл, че той наистина бил елегантен младеж.
— Аз се отбих на Гозуъл Стрийт — продължи мистър Джаксън — и като разбрах от фараша, че не сте там, взех кола и дойдох дотук. Нашите хора искат да ви видят неотложно в града, мисис Бардел.
— Божичко! — възкликна тази дама, стресната от внезапното естество на съобщението.
— Да — рече Джаксън, прехапвайки устната си. — Работата е много важна и бърза, не би могла да бъде отложена в никакъв случай. В действителност Додсън изрично ми го подчерта, също и Фог. Аз нарочно задържах каретата с цел да ви отведа обратно.
— Колко странно! — удиви се мисис Бардел.
Дамите се съгласиха, че е странно, но бяха единодушно на мнение, че трябва да е нещо много важно, иначе Додсън и Фог нямаше да я търсят чак тук; и още, тъй като работата била много спешна, тя трябвало да отиде до кантората на Додсън и Фог незабавно.
Имаше известна степен на гордост и тежест да го викат човек неговите адвокати с такава чудовищна спешност, нещо, което съвсем не бе неприятно за мисис Бардел, особено защото изглеждаше твърде вероятно това доста да я издигне в очите на нейната наемателка от първия етаж. Тя се усмихна превзето, преструвайки се на крайно отегчена и колебаеща се, и най-накрая дойде до заключение, че нямало как, трябвало да отиде.
— Но няма ли да се подкрепите след разходката си, мистър Джаксън? — настойчиво предложи мисис Бардел.
— Наистина нямаме време за губене — отвърна Джаксън. — А и един приятел ме чака — добави той, поглеждайки към човека с ясеновия бастун.