Гаснещ зрак [bg]

Небето беше бледо и размътено, ширнала се безформена белота. Леките ветрове от юг носеха смътна топлина. Денят сякаш се беше отпуснал вяло, с тежки стъпала, вкоренени в замръзналата все още земя. Звуците глъхнеха един по един, като недовършени мисли.

Видя как двете вещици на Бягащите псета излязоха от отворения сред войниците проход и тръгнаха към Ребъл, който сега стоеше със сержант Ранси. Държеше я за лявата ръка. Намръщен, Галар Барас се обърна към Празек.

— Тази жена ли ще бъде жертвоприношението им? Не мога да позволя…

— Никаква кръв няма да се пролее — каза Празек.

— Откъде знаеш?

— Не е присъщо за Бягащите псета — отвърна Датенар. — Ела с нас, Галар Барас. Заеми мястото на командира ни. Не се нуждаеш нито от прошка, нито от благослов. Ще гледаме и гледайки, ще съучастваме. Уви, това, което ни намира днес, едва ли ще пробие сегашното състояние на безсъзнателност на командира ни.

— Жалко — измърмори Празек, — че точно тази, която може би най-много се нуждае от изцеряване, неволно се извини. Но пък кой би могъл да предскаже точния момент на това?

— Сержант Ранси — каза Датенар на Галар Барас — убиваше мъже в лагера ни. И все пак жената, която виждаш там, е всъщност невинна, макар ръцете ѝ да са оцапани с кръв.

— Що за гатанка е това?

— Друга се крие в нея, Галар Барас. Веща в магията и в същото време — погълната от лудостта да убива.

— Какво ще ѝ направят тези вещици?

— Не знаем.

Галар Барас зяпна Датенар, а после Празек.

— И нашите войници трябва да гледат всичко това? Не са ли понесли достатъчно сцени на наказание и възмездие? И сега да им се напомня отново, в самия ден преди да тръгнем в поход? Господа, ще видите как този легион ще се разпадне!