Зовът на барабана [bg]

— Мога да направя каквото реша — каза той със студен глас. — Можеш ли да ме спреш, Бриана?

Тя имаше чувството, че ще се задуши от гняв и срам.

— Отговори ми. — Ръката му я хвана пак за врата и стисна.

— Не!

И тя беше свободна. Така внезапно, че политна напред и едва успя да протегне ръка, за да се задържи.

Лежеше на сламата, пъшкаше и стенеше. До главата ѝ нещо изсумтя — Магдален, събудена от шума, се бе подала от яслата си да разследва. Бавно и болезнено, Бриана се надигна до седнало положение.

Той стоеше над нея със скръстени ръце.

— Проклет да си! — изпъшка тя и удари с ръка по сламата. — Господи, искам да те убия!

Той стоеше неподвижно и я гледаше.

— Да — рече тихо. — Но не можеш, нали?

Тя се взираше в него, не разбираше. Той я гледаше с очакване, не гневно, не подигравателно. С очакване.

— Не можеш — повтори.

И тогава тя разбра, осъзнаването се разля по пулсиращите от болка ръце до стиснатите юмруци.

— О, Господи! — каза тя. — Не. Не мога. Не бих могла. Дори да се бях била с него… нямаше да мога.

И внезапно се разплака, възлите в нея се разплитаха, тежестта се вдигаше и блажено облекчение се разля из тялото ѝ. Не беше виновна тя. Дори да се беше била с всички сили — както се би сега…

— Нямаше да мога — каза и преглътна с усилие. — Нямаше да мога да го спра. Все си мислех, само да се бях съпротивлявала повече… но нямаше да има значение. Не бих могла да го спра.

Една ръка докосна лицето ѝ, голяма и много нежна.

— Ти си добро, смело момиче — прошепна той. — Но си момиче. Ще се мъчиш ли и ще се мислиш ли за страхливка, задето не си могла да победиш лъв с голи ръце? Същото е. Не ставай глупава.

Тя избърса носа си с опакото на дланта си и подсмръкна силно.

Той я хвана под лакътя и ѝ помогна да се изправи. Силата му вече не беше заплашителна, нито подигравателна — вече беше безкрайна утеха. Коленете я боляха, ожулени в земята. Краката ѝ трепереха, но тя успя да стигне до купчина слама и седна.

— Не можеше ли просто да ми го кажеш — рече тя. — Че не съм виновна аз.

— Казах ти. Но нямаше да ми повярваш, ако не се убедиш сама.

— Така е. — И огромна, но приятна умора се разля над нея като одеяло. Този път не изпита желание да го отметне от себе си.

Тя го гледаше, чувстваше се твърде безсилна, за да помръдне, когато той намокри една кърпа в поилото и избърса лицето ѝ, изпъна смачканите ѝ поли и ѝ наля сайдер.

Когато ѝ го подаде обаче, тя сложи ръка върху неговата. Мускулите бяха твърди и топли под дланта ѝ.

— Ти обаче си можел да се биеш, но не си го направил.

Той сложи голямата си ръка върху нейната и я стисна леко.

— Не, не го направих — рече тихо. — Бяха дал дума — за живота на майка ти. — Срещна погледа ѝ, вече не беше леден, нито сапфирен, беше чист като вода. — И не съжалявам.