Джонатан Стрейндж и мистър Норел
- Автор: Кларк Сюзанна
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-12360-1
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джонатан Стрейндж и мистър Норел». Краткое содержание книги:
Но писмената върху тялото на Винкулус бяха заплетени и разположени нагъсто. Дори ако Чайлдърмас успееше да повтори точно всички точки, кръгчета и заврънкулки с ножа си, в което се съмняваше, щеше да се наложи да реже дълбоко, за да остави трайни белези.
Той свали палтото и сюртука си. Разкопча маншета на ризата си и нави ръкава. За проба реши да изреже един от символите на ръката на Винкулус върху собствената си ръка. Резултатът съвсем не беше обещаващ. Имаше толкова много кръв, че Чайлдърмас почти не виждаше какво прави и едва не припадна от болка.
„Мога да си позволя да пожертвам малко кръв за идеята, но написаното е толкова много, че със сигурност ще ме убие — каза си Чайлдърмас. — Освен това как ще препиша знаците на гърба? Ще метна тялото на коня и ако някой ме спре — е, в случай на нужда ще стрелям. Това е някакъв план. Не много добър, но все пак план.“
Той облече сюртука и палтото си.
Брюър се беше отдалечил малко встрани и щипеше стръкчета суха трева, оголени от вятъра. Чайлдърмас отиде при него. Извади от куфара си парче здраво въже и кутията с пистолетите. Във всеки пистолет пъхна по един куршум и насипа барут.
Обърна се да погледне трупа. Над него се беше надвесил някакъв човек — мъж. Чайлдърмас пъхна пистолетите в джобовете на палтото и се затича към тялото с викове.
Мъжът беше с черни ботуши и черно наметало. Той се бе подпрял с едно коляно на заснежената земя до Винкулус. В първия момент Чайлдърмас помисли, че е Стрейндж; но този мъж не беше толкова висок и телосложението му бе някак по-крехко. Черните му дрехи изглеждаха скъпи и екстравагантни. Но правата му черна коса бе по-дълга, отколкото се считаше за модно сред изисканите господа; тя му придаваше вид на методистки свещеник или на поет романтик.
„Познавам този човек — помисли си Чайлдърмас. — Той е магьосник. Познавам го добре, но защо не мога да си спомня името му?“ На глас каза:
— Тялото е мое, сър! Оставете го!
Мъжът вдигна глава.
— Твое ли, Джон Чайлдърмас? — попита той с лека ирония. — Мислех, че е мое.
Странно, но въпреки дрехите и властния вид речта му бе някак недодялана дори за слуха на Чайлдърмас. Мъжът говореше със северняшко произношение — в това нямаше съмнение, — но Чайлдърмас не можеше да познае какво точно. Може би от Нортумбрия, но примесено с нещо друго — с диалекта на земите отвъд Северно море и което му се стори още по-странно, със силни нотки на френски.
— Е, грешите — Чайлдърмас вдигна пистолетите си. — Ако се наложи, ще стрелям, сър. Но предпочитам да не го правя. Оставете тялото и си вървете по пътя.
Мъжът нищо не каза, само изгледа Чайлдърмас, а после сякаш се отегчи от него и отново се съсредоточи върху тялото.
Чайлдърмас се огледа за кон или екипаж — нещо, което да му подскаже как този човек се е озовал тук. Но нямаше нищо. На цялото голо поле бяха само те двамата, конят, трупът и глогината.
„Все пак някъде трябва да има карета — помисли си той. — По наметалото и ботушите му няма нито едно петънце. Изглеждат така, сякаш току-що ги е почистил лакей. Къде са слугите му?“
Тези мисли го обезпокоиха. Чайлдърмас не вярваше, че ще му бъде трудно да надвие бледия крехък джентълмен с вид на поет, но един кочияш и двама-трима здрави лакеи бяха друго нещо.
— Тези земи ваши ли са, сър? — попита той.
— Да.
— А къде е конят ви? Къде е каретата ви? Къде са слугите ви?
— Нямам кон, Джон Чайлдърмас. Нямам карета. И само един от слугите ми е тук.
— Къде?
Без да откъсва поглед от тялото, мъжът вдигна ръка и посочи напред с тънък бял пръст.
Чайлдърмас погледна в недоумение зад гърба си. Нямаше никого. Само вятър над заснеженото тресавище. Какво имаше предвид мъжът? Да не би вятъра или снега? Чайлдърмас беше чувал за средновековни магьосници, които смятаха природните сили за свои слуги. Изведнъж проумя.
— Какво? Не, сър, грешите! Аз не съм ваш слуга!
— Ти сам го заяви преди три дни — каза мъжът.
Имаше само един човек, който би могъл да се нарече господар на Чайлдърмас. Дали това не беше Норел под някаква неочаквана форма? Аспект на Норел? Чайлдърмас знаеше, че в миналото магьосниците са променяли облика си, за да изтъкнат отделни черти от характера си. Той се помъчи да отгатне коя черта от характера на Гилбърт Норел би могла да се въплъти в блед красив мъж със загадъчен акцент и властен вид. Хрумна му, че напоследък се случват доста странни неща, но това е прекалено.