Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Последва изумено мълчание. Шалан пак се приближи да надзърне в стаята. Мащехата ѝ Малисе стоеше на прага между спалнята и дневната. Никога преди дребната пухкава женица не се беше струвала заплашителна на Шалан. Ала изписаната сега на лицето ѝ буря би уплашила и белогръб.
— Твоя роден син. Никаква нравственост ли не ти остана? Никакво състрадание?
— Той вече не ми е син — изръмжа татко.
— Повярвах на разказа ти за жената преди мен — продължи Малисе. — Подкрепях те. Живях с този надвиснал над дома облак. И сега чувам това? Едно е да биеш слугите, но да убиеш своя син?
Татко прошепна нещо на Рин. Шалан скочи и едва мина в коридора към стаята си, преди пазачът да се измъкне и да затвори вратата с тракване.
Шалан се затвори в стаята си, когато виковете почнаха, мощни и гневни думи, разменени между Малисе и баща ѝ. Сви се до леглото и опита да заглуши шума с възглавница. Когато реши, че всичко е свършило, я махна.
Баща ѝ връхлетя в коридора.
— Защо никой в тази къща не се подчинява? — изрева той и затрополи надолу по стълбите. — Това нямаше да се случи, ако всички вие просто се подчинявахте.
62
Онзи, който погубва обещанията
„Струва ми се, че това е като порът да се именува по зловонието си.“
Животът в килията на Каладин продължаваше. Макар условията да бяха добри като за тъмница, той установи, че му се ще да се върне в робския фургон. Оттам поне можеше да гледа навън. Свеж въздух, вятър и от време на време измиване под последните дъждове на бурята. Животът определено не бе добър, но беше за предпочитане пред това да си затворен и забравен.
Нощем изнасяха сферите и го оставяха в черен мрак. А в тъмнината Каладин си представяше, че е някъде на дълбоко, под цели мили камъни, без път навън и без надежда за спасение. Не можеше да си въобрази по-страшна смърт. По-добре да го намушкат в корема на бойното поле и да гледа ясното небе, докато животът му гасне.
Светлината го събуди. Въздъхна и загледа как пазачите — непознати нему светлооки войници — слагаха сфери в лампите. В името на Бурята, ден след ден всичко беше еднакво тук. Будеше се на бледата светлина на сферите, която само го караше да копнее за слънце. Прислужницата идваше да му донесе закуска. Каладин оставяше нощното гърне, така че да е достъпно през отвора отдолу на вратата от пръти, и то стържеше по камъка, когато жената го измъкваше и го заменяше с чисто.
Прислужницата си отиваше бързо. Каладин я плашеше. Простена заради скованите си мишци, надигна се и се вторачи в храната. Безквасен хляб, напълнен с бобена паста. Стана, отмахна някакви особени духчета, подобни на опнати телове, които се кръстосваха пред него, и се насили да направи няколко повдигания. Поддържането на силата щеше да е трудно, ако пленничеството се проточеше. Навярно можеше да помоли за някакъв камък, та да се упражнява.
Това ли се е случило с бабата и дядото на Моаш?, питаше се Каладин, докато вземаше храната си. Чакали са съда, докато са умрели в затвора.
Седна пак на пейката и загриза хляба. Предния ден имаше буря, ала той едва я чу, заключен в килията.
Долови мърморенето на Сил някъде наблизо, но не можа да открие къде е.
— Сил? — обади се Каладин. Тя продължаваше да се крие от него.
— На боя имаше един от Потайните — чу се тихо гласът ѝ.
— Споменавала си ги и преди, нали? Някакъв вид духчета?
— Противен вид. — Тя замълча. — Но не са зли. Не мисля, че са зли. — Звучеше неохотно. — Щях да го проследя, когато избяга, обаче ти трябвах. Щом се върнах да проверя, той се беше скрил от мен.
— Какво означава това? — навъси се Каладин.
— Потайните обичат да кроят — рече Сил бавно, сякаш си припомняше нещо отдавна загубено. — Да… Помня. Те обсъждат и спорят, и никога не правят нищо. Но…
— Какво? — попита Каладин и се изправи.
— Търсят някого. Виждала съм признаци. Скоро може и да не си сам, Каладин.
Търсят някого. Да го изберат за Повелител на Стихиите, като него самия. Що за Сияен рицар биха създали духчета, които Сил така явно презираше? Надали беше някой, когото би искал да опознае.
Ох, Бурята да го отнесе, каза си Каладин и пак седна. Ако изберат Адолин…
Би трябвало тази мисъл да му е противна. А пък той намираше разкритието на Сил някак странно успокояващо. Да не е сам, ако ще другият наистина да е Адолин — това го караше да се чувства по-добре и пропъждаше поне малко от унинието му.