Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— Имате сломен вид, капитан Джилс — забеляза мистър Тутс.
— Ами, приятелю, слисан съм — призна си капитанът.
— Мога ли с нещо да ви помогна, капитан Джилс? — осведоми се мистър Тутс. — Ако мога, аз съм на разположение.
Капитанът свали ръка и откри лицето си, погледна го извънредно жалостиво и нежно, хвана го за ръката и силно я стисна.
— Не, благодаря ти — рече капитанът. — Нищо. Ще ми направиш услуга обаче, ако за момента си отидеш. Струва ми се, братле — той отново стисна ръката му, — че след Уолтър ти си най-славното момче на земята, макар и по друг начин.
— Давам ви честна дума, капитан Кътъл — отвърна мистър Тутс и потупа ръката на капитана, преди да я стисне отново, — много ми е приятно, че имате добро мнение за мен.
— Дръж се здраво и горе главата — рече капитанът и го тупна по гърба. — Какво! На този свят няма само едно-единствено прелестно създание.
— За мен е само едно, капитан Джилс — печално отговори мистър Тутс. — Уверявам ви. Чувствата ми към мис Домби не могат да бъдат описани и сърцето ми се е превърнало в пустинен остров, на който живее единствено тя. С всеки изминал ден аз все повече слабея — и се гордея с това. Само ако видите краката ми, като сваля панталоните си, и ще разберете донякъде какво значи несподелена любов. Предписаха ми хинин, но аз не го вземам, защото изобщо не желая да укрепвам здравето си. Не искам. Впрочем навлязох в забранената тема. Капитан Джилс, довиждане!
Капитан Кътъл сърдечно отвърна на любезното сбогуване, заключи вратата след мистър Тутс и като поклащаше глава със същия жалостив и нежен израз на лицето, отиде горе да провери дали Флорънс не се нуждае от услугите му.
Докато се изкачваше по стълбите, лицето му напълно се промени. Той изтри очи с носната си кърпа, излъска носа си с ръкава, както бе направил тази сутрин, но лицето му оставаше променено. Той изглеждаше ту безкрайно щастлив, ту печален, но дълбоката сериозност, която се четеше в чертите му, бе несвойствена за него и го разкрасяваше така, сякаш душата му се бе прочистила.
Той тихичко почука два-три пъти с куката си на вратата на Флорънс. След като не получи никакъв отговор, се осмели първо да надникне, а после да влезе. Насъбра смелост да направи това, тъй като бе дружелюбно посрещнат от Диоген — излегнал се на пода до кушетката на господарката си, Диоген, без да си прави труда да става, само помаха с опашка и премига с очи срещу капитана.
Тя спеше тежко и стенеше насън. Преизпълнен с благоговение към нейната младост, хубост и скръб, капитан Кътъл оправи възглавницата й, опъна смъкналото се палто, с което я бе завил, дръпна по-плътно завесите, за да може тя да продължава да спи, измъкна се отново на пръсти и застана на пост пред вратата. Той извърши всичко това с походка лека и безшумна като на самата Флорънс.
В този объркан свят дълго още ще стои неразрешен въпросът кое е по-висше доказателство за благостта на всевишния — дали нежните пръсти, създадени за съчувствено, ласкаво докосване и за утешаване на болката и скръбта, или грубата ръка на капитан Кътъл, която за един миг само може да бъде тласната, насочена и смекчена от сърцето.
Флорънс спеше на кушетката, забравила, че няма вече дом и баща, а капитан Кътъл продължаваше да бди на стълбите. При някое по-силно ридание или стон той се приближаваше до вратата, но постепенно сънят й ставаше по-спокоен и вахтата на капитана протичаше мирно.
Глава XLIX
Мичманът прави откритие
Флорънс дълго спа. Стана пладне, денят превали, а тя, с изтерзана душа и тяло, все така продължаваше да спи, без да съзнава, че е в чуждо легло, че от улицата долита шум и глъчка и че зад завесите на прозореца грее слънце. Дори в дълбокия сън, предизвикан от изтощение, тя не можеше да намери забрава и да се отърси от мисълта за случилото се в дома, който вече не съществуваше за нея. Някакъв смътен, горестен спомен, неспокойно задремващ, но незаспиващ, изпълваше съня й през цялото време. Тя непрестанно усещаше приглушена мъка подобно притъпена болка и бледите й страни се обливаха в сълзи много по-често, отколкото би желал да види преданият капитан, който от време на време надникваше през открехнатата врата.
Слънцето се спускаше ниско на запад и надзъртайки иззад червената мъглявина, пронизваше с лъчите си бойниците и дървените орнаменти по камбанариите на градските черкви, сякаш ги промушваше със златни стрели. То хвърляше диря, пресичаща реката и равните й брегове, озаряваше платната на корабите в морето, а от тихите гробища, разположени по хълмовете в околността, се виждаше как залива далечината с огнени пламъци и земята и небето ослепително се сливат в едно. Слънцето се спускаше ниско на запад, когато Флорънс вдигна натежалите си клепачи, полежа малко, без да съзнава къде е, безучастно гледайки непознатите стени наоколо и равнодушно вслушвайки се в шумовете от улицата. Но изведнъж тя скочи от леглото, огледа се, удивена и неразбираща, и си припомни всичко.