Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Пространството, образувано от стената в тази част на затвора, гдето беше застанал мистър Пикуик, беше широко, тъкмо да стане добро игрище за топка; от едната страна естествено го ограждаше самият зид, а от другата — онази част на тъмницата, която гледаше (или би трябвало да гледа, ако не беше стената) към катедралата „Свети Павел“. Във всевъзможни пози — отпуснати и безделни — седяха или се маеха множество длъжници, по-голямата част от които очакваха в затвора настъпването на деня, когато щяха „да минат“ през Съда за несъстоятелност; други пък бяха отново върнати за известен срок и се стараеха това време на бездействие да мине възможно най-леко. Някои бяха опърпани, никои — добре облечени, много — мръсни, а малко от тях — чисти; но всичките се разтакаваха, мотаеха се и се мъкнеха без цел и без подтик, като зверове в менажерия.
От прозорците към двора се бяха надвесили множество затворници: някои разговаряха с познатите си долу, други хвърляха обратно смело отправени им топки отвън, трети наблюдаваха играещите или гледаха момчетата, които викаха за играта. Мръсни, размъкнати жени сновяха нагоре-надолу към готварницата на единия край на двора; деца пищяха, биеха се или играеха заедно на другия край; трополене на кегли и крясъци на играчи се смесваха непрестанно със стотици други звуци — навсякъде цареше шум и суета, с изключение на жалкия малък навес няколко ярда по-нататък, гдето лежеше неподвижно и страшно, в очакване на някаква пародия на следствие, тялото на затворника от Върховния съд, умрял предишната нощ. Тялото! Това е юридическият термин за неспокойната, попаднала във въртоп купчина от грижи, тревоги, привързаност, надежда и мъки, които образуват живия човек. Законът беше сложил ръка на неговото тяло; а сега то лежеше там, завито в мъртвешки покров, като зловещ свидетел на неговото преголямо милосърдие.
— Искате ли да видите „подсвирвалнята“, сър? — запита Джоб Тротър.
— Какво искате да кажете? — отвърна на въпроса с въпрос мистър Пикуик.
— Ами подсвирвалня, сър — намеси се мистър Уелър.
— Какво е това, Сам? Птички ли продават там? — полюбопитствува мистър Пикуик.
— Да ви благослови бог, не, сър — отвърна Джоб. — Подсвирвалня е място, дето продават силен алкохол, сър. — Мистър Джоб Тротър обясни накратко, че тъй като било строго забранено и тежко наказуемо да се носи силен алкохол в затвора за длъжници, а това благо било много ценено от дамите и господата, задържани там, на някой тъмничар-спекулант му дошло на ума да си затваря очите по известни печалбарски причини пред търгуващите на дребно с любимата стока (джин) двама-трима затворници.
— Видите ли, този номер се въведе постепенно във всички затвори за длъжници — рече мистър Тротър.
— И има туй голямо преимущество — добави Сам, — че ключарите много внимават да пипнат всички освен тези, дет вършат туй мошеничество, защото те им плащат; после пишат във вестниците и им ръкопляскат за тяхната бдителност; тъй че с един куршум — два заека: хем другите ги е страх от таз търговия, хем тъмничарите печелят добро име.
— Точно така, мистър Уелър — потвърди Джоб.
— Но нима никога не претърсват тези стаи, за да се уверят, че там няма скрити силни напитки? — запита мистър Пикуик.
— Разбира се, че ги претърсват, сър — отвърна Сам, — но тъмничарите знаят от преди и пращат хабер на „подсвиркачите“ и след туй си свиркайте, колкото си искате, ама нищо няма да намерите.
Междувременно Джоб бе похлопал на вратата: джентълмен с несресана коса я отвори, залости я след тях, щом влязоха вътре, и се ухили; в отговор на това Джоб се ухили, също и Сам; а мистър Пикуик, предполагайки, че това се очаква и от него, не престана да се усмихва до края на срещата.
Джентълменът с несресаната коса, изглежда, бе напълно задоволен от безмълвния начин на тяхната поръчка, защото измъкна изпод кревата плоска глинена бутилка, с вместимост около две кварти, и наля три чаши джин, с които Джоб Тротър и Сам се справиха много майсторски.
— Още малко? — предложи несресаният джентълмен.
— Стига толкова — отвърна Джоб Тротър.
Мистър Пикуик плати, вратата биде отворена и те излязоха; несресаният джентълмен кимна дружески на мистър Рокър, минаващ случайно тъдява в този момент.
Оттам мистър Пикуик обиколи всички галерии, качи и слезе всички стълбища и още веднъж премина цялото пространство на двора. Голямото мнозинство от обитателите на затвора сякаш се състоеше от Майвинс, Смангл, свещеника, месаря и пунгаша: от безброй техни двойници. Навсякъде същата мръсотия, същата суетня, същият шум; във всяко кътче — от най-хубавото до най-лошото — все същото и същото. В цялата тъмница цареше загриженост и неспокойствие и хората се тълпяха и се носеха от едно място на друго като сенки в мъчителен сън.