Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Достатъчно видях — рече мистър Пикуик, като се отпусна на един стол в малкото си жилище. — Главата ми ще се пръсне от картините, които зърнах, сърцето ми — също. Отсега нататък ще бъда арестант в моята стая.
И мистър Пикуик упорито се придържаше о своето решение. Три дълги месеца остана той затворен по цял ден; прокрадваше се навън да подиша въздух само вечер, когато по-голямата част от неговите събратя по съдба си бяха вече легнали или пък гуляеха по стаите си. Здравето му започна да страда от суровото затворничество, но нито често повтаряните молби на Пъркър и на приятелите му, нито още по-често повтаряните предупреждения и увещания на мистър Самюъл Уелър не можаха да го накарат да промени и на йота непоколебимото си становище.
Глава четиридесет и шеста
Беше последната седмица на месец юли, когато един наемен кабриолет, номер неизвестен, бе забелязан да се движи бързо нагоре по Гозуъл Стрийт; трима души се бяха сместили вътре освен кочияша, който си седеше на своето място малко встрани; над покривалото за крака бяха метнати два шала, принадлежащи на две свадливи наглед дами под покривалото, а между тях, притиснат на извънредно ограничено пространство, бяха сложили джентълмен, с тежък и покорен вид и щом той се осмелеше да направи някоя забележка, веднага биваше прекъснат от една от гореспоменатите свадливи дами. Двете свадливи дами и тежкият джентълмен даваха най-противоречиви указания на кочияша, всички целещи едно и също: да спре пред мисис Барделовата врата, която тежкият джентълмен, оспорвайки направо и предизвикателно твърдението на свадливите дами, настояваше да е зелена, а не жълта.
— Спрете пред къщата със зелена врата, кочияшо — рече тежкият джентълмен.
— Ох, какво невъзможно същество! — възмути се едната от свадливите дами. — Карайте към къщата с жълта врата, кочияшо!
А кочияшът, опитал да спре отведнъж пред къщата със зелена врата, бе дръпнал тъй силно юздите, че конят едва не се озова в кабриолета, после отпусна отново животното на предните му крака и зачака.
— Е, где трябва да застанем? — зададе въпрос кочияшът. — Решете си го помежду си. Аз само питам: где?
Тук разпрата се възобнови с още по-голямо ожесточение; а тъй като някаква муха безпокоеше коня по носа, кочияшът, нямайки какво да прави, го шибна по главата от човешки подбуди, според принципите на противоположното дразнение.
— Мнозинството винаги печели! — отсече накрая една от свадливите дами. — Къщата с жълта врата, кочияшо!
Но когато кабриолетът се бе придвижил с цялото си величие до къщата с жълта врата: „и вдигна шум“ — както една от свадливите дами казваше тържествено — „дори повече, отколкото да беше собствен екипаж“, — и след като кочияшът бе скочил, за да помогне на дамите да слязат, кръглата главичка на младия мистър Томас Бардел се подаде от прозорец на къща с червена врата, няколко номера по-нататък.
— Ужасно същество! — ядоса се гореупоменатата свадлива дама, хвърляйки унищожителен поглед към тежкия джентълмен.
— Драга моя, не съм аз крив — заоправдава се джентълменът.
— Не искам да те слушам, глупако, не искам — отвърна дамата. — Къщата с червена врата, кочияшо. О! Ако някога на някоя жена й е бил на главата някакъв грубиян, дето се перчи и му е драго да унижава жена си пред чужди хора при всеки възможен случай, то таз жена съм аз!
— Трябва да се засрамиш, Радл — рече другата дребна жена, която бе не друга, а мисис Клъпинс.
— Ама какво съм направил? — запита мистър Радл.
— Не искам да те слушам, не искам, грубиянино недни, щото ще ме предизвикаш да забравя от какъв съм пол и ще те перна! — рече мисис Радл.
Докато се водеше този диалог, кочияшът най-позорно водеше коня за юздата към къщата с червена врата, вече отворена от младия мистър Бардел. Какъв прост и недостоен начин да се стигне до нечий приятелски дом! Без огнения устрем на разпененото животно; без бързия скок на кочияша; без шумното тропане по вратата; без звучното отмятане на покривалото за крака в последния миг, да не би дамите да останат на течение и човекът да им подаде после шаловете, сякаш са в частна карета. Най-хубавото в цялата работа бе пропаднало; беше по-обикновено от пристигане пешком.