Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Е, Томи — подхвана мисис Клъпинс, — как е бедната ти мила майка?
— О, тя е много добре — отвърна младият мистър Бардел. — Тя е съвсем готова и чака в гостната. Аз също съм готов.
Тук младият мистър Бардел пъхна ръце в джобовете си и заподскача ту на най-долното стъпало, ту на плочника пред вратата.
— Ще идва ли някой друг, Томи? — рече мисис Клъпинс, оправяйки наметката си.
— Мисис Сандърс, и тя — отвърна Томи. — Аз също, и аз.
— Да му се не видяло момчето — промърмори дребната мисис Клъпинс. — Мисли само за себе си… Ей, Томи, миличък!
— А? — рече младият мистър Бардел.
— Кой още ще идва, сладурчо? — запита мисис Клъпинс с мазен глас.
— О! Мисис Роджърс също. — Младият мистър Бардел отвори много широко очи, докато даваше тези сведения.
— Какво? Оназ дама, дето нае стаите! — възкликна мисис Клъпинс.
Младият мистър Бардел пъхна още по-дълбоко ръце в джобовете и кимна точно тридесет и пет пъти, за да потвърди, че това е наемателката им и никой друг.
— Ей богу! — забеляза мисис Клъпинс. — Ще прекараме хубаво.
— Да знаехте к’во има в долапа, тогава щяхте тъй да кажете — отвърна младият мистър Бардел.
— К’во има, Томи? — заумилква се мисис Клъпинс. — На мене ти ще кажеш, Томи, зная.
— Не, няма — отвърна младият мистър Бардел и отново скокна на стъпалото.
— Да му се не видяло хлапето — промърмори си мисис Клъпинс, — какъв нахален негодник!… Хайде Томи, ти ще обадиш на твоята мила Клъпи.
— Майка каза, че не бива — отговори младият мистър Бардел. — Ще ми дадат и на мене, да, и на мене. — Развеселено от тази мисъл, необикновено умното момченце се отдаде на детинската си игра с удвоено усърдие.
Горният разпит на детето в крехка възраст се проведе, докато мистър и мисис Радл и кочияшът бяха влезли в спор относно заплащането, а когато това приключи, мисис Радл се приближи, залитайки.
— Господи, Мери-Ан! К’во ти е? — запита мисис Клъпинс.
— Цяла съм се разтреперила, Бетси — отвърна мисис Радл. — Радл не е мъж кат мъж; оставя всичко на мене.
Това едва ли бе справедливо към нещастния мистър Радл, защото още в началото на свадата добрата му съпруга го бе отстранила, заповядвайки му изрично да си държи езика зад зъбите. Той обаче нямаше никаква възможност да се защити, тъй като мисис Радл прояви безспорни признаци на припадък, а щом това бе забелязано от прозореца на гостната, мисис Бардел, мисис Сандърс, наемателката и прислужницата на наемателката се спуснаха стремглаво навън и я въведоха в къщата: те всички говореха едновременно, като изразяваха с най-различни думи своето съчувствие и състрадание, сякаш бе една от най-силно страдащите смъртни на този свят. Щом я въведоха в гостната, поставиха я на една софа, а дамата от първия етаж притича до първия етаж и се върна с шишенце амоняк, което тя, придържайки здраво мисис Радл за врата, постави до носа й с цялата женска благост и отзивчивост, докато въпросната дама, след многобройни прилошавания и усилия, можа най-сетне да заяви, че се чувствувала много по-добре.
— Ах, горкичката — рече мисис Роджърс, — аз много добре я разбирам какво чувствува.
— Ах, горкичката, и аз я разбирам — поде мисис Сандърс, а после всички дами застенаха в унисон и казаха, че те я разбирали и я жалели от все сърце наистина. Дори малкото слугинче на наемателката, което бе на тринадесетина години и около три стъпки високо, и то изрази полугласно своето съчувствие.
— Но какво се е случило? — рече мисис Бардел.
— Да, какво ви е разстроило, госпожо? — запита мисис Роджърс.
— Много ме разтревожиха — отвърна мисис Радл с укор в гласа. В отговор на това дамите хвърлиха пълни с негодувание погледи към мистър Радл.
— Видите ли — рече нещастният джентълмен, пристъпвайки напред, — когато слязохме пред тази врата, започна препирня с кочияша на кабриолета…
Висок писък на съпругата му при изричането на тази дума заглуши останалата част от неговото обяснение.
— По-добре ще е да ни оставиш, Радл, докато ние и помогнем да се оправи — рече мисис Клъпинс. — Щом ти стоиш тука, няма да й стане по-добре.