Отдел Убийства: Илюзия за грях

Миша извади от портфейла си няколко снимки и показа една от тях на свидетелката.

— Това той ли е?

— Изобщо не е той — тутакси отговори тя. — Какъв ти Ришар?! Та това е Михаил Улянов.

— А този?

Той й подаде друга снимка. Това беше фотография на мъж, прецизно и умело гримиран така, че да прилича на Ришар, но все пак личеше, че не е френският артист. Когато работеше със свидетели, Доценко винаги носеше със себе си няколко специално подготвени комплекта със снимки, защото отдавна беше стигнал до извода, че нагледният пример върши по-добра работа, отколкото и най-подробните словесни обяснения.

— Този?

Жената се замисли, взирайки се в лицето на снимката.

— Общо взето, прилича на Ришар. Но все пак мисля, че не е той.

— Отлично. А сега погледнете тази снимка.

На третата снимка беше същият мъж, само че без грим, но с перука, която съвсем точно имитираше прическата на Ришар.

— Не — поклати тя глава, — тоя не прилича.

— Защо? — бързо попита Доценко. — Вижте, прическата е съвсем същата.

— Но лицето е друго.

— И със същия дълъг нос — настояваше младият оперативник.

— Носът е дълъг, но лицето е друго — не отстъпваше жената.

— Сега разбирате ли разликата между „изобщо не е той“ и „не прилича“?

Свидетелката се разсмя.

— Наистина… Я виж колко интересно. Никога не съм се замисляла за тия неща. Дайте ми пак рисунката.

Този път тя започна да се взира много по-внимателно в творбата на Фьодор.

— Да, прав сте, не може да се каже, че „това изобщо не е той“. Има нещо общо. Но устните на оня мъж бяха малко по-тънки и сухи. И очите не са толкова големи…

Фьодор отново се зае за работа. В крайна сметка изпод молива му се показа лице, което нямаше почти нищо общо с лицето, „изготвено“ под ръководството на Анисия Лукинична.

Миша предварително беше сигурен, че ще стане точно така. Анисия Лукинична беше виждала този мъж много пъти, но от онова време бяха минали години. А от шест години насам той не беше стъпвал в сградата. Когато го е видяла за последен път, тя е била към осемдесетгодишна и е съвсем естествено той да й, се е струвал, кажи-речи, голобрад момък, защото е бил с четиридесет години по-млад от нея, ако не и с повече. А другата съседка го бе видяла наскоро — остарял с шест години — и при нейната двайсет и пет годишна възраст навярно й се е сторил направо старец. Оттук идваха и различията както при възприемането на лицето му, така и при описанието на чертите. Така че явно нищо нямаше да излезе с тези две свидетелки.

Доценко благодари на младата жена и излезе на стълбищната площадка да се сбогува с Фьодор.

— Защо не дойдете у дома? — гостоприемно предложи художникът. — Да обърнем по чашка, а?

Миша нямаше желание да пие, времето навън беше горещо, пък и трябваше да се връща на работа, натрупали му се бяха много задачи. Но той твърдо спазваше заповедта да бъде в приятелски отношения със свидетелите. А с доброволните помощници — още повече. Разбира се, Фьодор едва ли ще му се обиди, ако не приеме поканата му да пийнат, но при следващата им среща не можеше да се очаква, че той ще бъде достатъчно отзивчив. А тази среща можеше да се наложи още утре. Доценко с благородна завист следеше работата на по-старите и опитните си колеги, които често повтаряха заветните думи: „Моят човек ми каза.“ Струваше му се, че те си имат „хора“ едва ли не на всяка улица, във всяко учреждение. А той засега не можеше да се похвали с такива връзки. Кой знае, може пък Фьодор да стане „негов човек“…