Отдел Убийства: Илюзия за грях

— А онова за задните мисли… — Тя колебливо замълча. — Сигурно е заради лицето ми, а? Неприятно ти е да ме докосваш?

— Но защо говориш така, Иришка — тъжно се усмихна той. — Просто не искам да ти се случва това, което ставаше с майка ми.

— Значи ти е неприятно — спокойно констатира девойката. — Но не си мисли, че се обиждам. Каквото беше — беше в интерната, минах по реда си. Сега вече имам закалка, трудно могат да ме подлъжат. А твоят доктор наистина ли може да ми помогне?

— Не знам, няма да те лъжа, но ще го попитам. Чувал съм, че е направо вълшебник, върши чудеса. Ако се наеме да те лекува, аз плащам, не се безпокой за парите.

— Благодаря ти. Да тръгваме вече, а? Трябва да ставам рано.

Те бързо разтребиха масата и отнесоха мръсните съдове в кухнята. Ира ги изми, след което сложи останалото ядене в найлонови торбички и ги мушна в чантата си.

— Гладуваш ли? — съчувствено попита Олег.

— Справям се — лаконично отговори тя, като леко пламна от неудобство. — Това е за бездомните кучета, край нашия блок има цели глутници.

— А, ясно, разбирам. Добре.

За кучетата си беше чиста лъжа и Олег прекрасно го разбираше. Ира забеляза това по лицето му и оцени неговата деликатност.

След като старателно заключиха всички врати, сложиха решетката и включиха алармената сигнализация, двамата тръгнаха към дома на Ира.

— В колко трябва да ставаш? — попита Олег, когато се спряха пред входа.

— В пет.

— Сега вече наближава два. Остават ти да спиш само три часа. Извинявай, че те задържах за тази вечеря, нямах представа, че ставаш толкова рано. Заради мен сега няма да се наспиш.

— Глупости — безгрижно махна тя с ръка. — Аз мога изобщо да не спя. Стигат ми и два часа да дремна, за да си отпочина. Но виж, ти как ще се прибираш? Метрото вече не върви.

— С кола съм. Паркирана е до „Глория“.

— А защо не ме докара с нея? — иронично присмехулно попита Ира. — Сигурно нямам фасон да се возя с кола?

— Ум нямаш — засмя се той. — Може пък да съм искал да бъда с теб повече време. С колата щяхме да пристигнем за пет секунди. А така вървяхме цели петнайсет минути. Наистина ли ти стигат два часа, за да се наспиш? Или го каза само така, да се направиш на интересна?

— Наистина, не те лъжа.

— Блазе ти. Така ще постигнеш маса неща в живота. Значи можеш да ме поканиш на чашка кафе, а? Или се страхуваш?

— От какво да се страхувам? Нали квартирантът ми е в съседната стая и винаги може да ме защити, ако се наложи. Само че нямам кафе, не пия.

— А чай имаш ли?

— Имам.

— И захар?

— Да.

— Тогава покани ме.

Качиха се с асансьора и тихо влязоха в антрето, без да палят лампата. Изпод вратата на Георгий Сергеевич се процеждаше тънка ивица светлина, още не спеше.

— Ира, добре ли сте? — тутакси се обади той.

Ира се закова на място и здраво стисна ръката на Олег.

— Да-да, добре съм — високо отвърна тя, стараейки се гласът й да звучи равнодушно.

— Тревожех се, че нещо ви се е случило, наближава три часът.