Отдел Убийства: Илюзия за грях

След един час той си тръгна. Ира безшумно го изведе в антрето и отвори входната врата. Стаята на Георгий Сергеевич беше в другия край на коридора и девойката се надяваше, че той спи и няма да ги чуе.

Преди да излезе, Олег попита:

— Не мога да разбера защо се криеш, длъжна ли си да даваш на някого сметка?

— Не съм длъжна, просто се пазя. Човекът е стадно същество. Ако може за един — значи може и за другите. А щом като изобщо не може, значи — за никого не може. И на никой не би му хрумнало да опитва. Моите кавказци водят тук какви ли не. А Шамил какъв нерез беше, добре че, слава богу, си замина. Всеки ден имаше гости. И ако знаеше, че при мен идват мъже — край. Нямаше да се отърва от него.

— Умно — съгласи се Олег. — Сама ли измисли тая стратегия?

— Не, един добър човек ми я каза.

Когато излезе на улицата, Олег бързо закрачи към „Глория“, където беше паркирана колата му — симпатичен фолксваген, купен на старо. Живееше доста далече, но по празните нощни улици пътят нямаше да му отнеме много време. Дори можеше да не се оглежда — в този късен час нямаше никакво движение.

Значи компанията на „казанците“ плътно е окупирала квартирата в Соколники. Сега там живее Иляс, известна птица. Преди това беше Шамил, а него пък го доведе Муса. Но всички те са „редници“, трябва да се открие главатарят… Той живее някъде в Москва, от предварителните сведения се знае, че не е от Казан, а е руснак. На никого не е известно истинското му име, само прякорът. Хубаво занятие си е измислила тая банда! Под претекст, че се занимават с „куфарна търговия“, току сноват напред-назад от Русия до Турция и поддържат връзката между мюсюлманските общности, готвещи се за джихад — свещената война. Не се доверяват на други средства за свръзка освен на личния контакт и си предават информацията устно. Всъщност така наистина е най-сигурно. Защото иначе всяко съобщение може да се засече — дори по радиостанция или от мобифон.

Олег бе получил тая задача преди два месеца и при изпълнението й попадна на квартирата в Соколники. Реши да проучи хазайката Ирина Терехина, двайсетгодишна, неомъжена. Една вечер отиде в „Глория“, където тя работеше. И оттогава не преставаше да мисли за нея.

Всъщност онова, което й разказа за себе си, бе самата истина — за градчето, където е израснал, за правителствения санаториум, за отрудената си майка. Съчувствието му към Ира растеше с всеки изминал ден, просто преливаше в гърдите му, пречеше му да диша. Преди още да я заприказва, Олег знаеше цялата й история, а когато тя сама му я разказа, той се увери, че не лъже за нищо, не преувеличава, с една дума, не иска да го трогне и така да го спечели. Като дете Олег четеше много приказки, защото други книги в дома им почти нямаше. Приказките се купуваха в огромни количества за батко му, когато беше малък и когато баща им още живееше при тях. А когато ги напусна, вече нямаше пари за каквито и да било книги. Единственото им четиво бяха дебелите издания с картинки и едър шрифт. Таджикски приказки, туркменски приказки, руски, украински, европейски народни приказки… И до известна възраст той възприемаше живота с представите си от приказките, вярваше в принцове и в чудеса, вярваше, че на света има добри и благородни рицари, които рано или късно непременно ще срещнат майка му и ще й помогнат.