Отдел Убийства: Илюзия за грях

Сервираха им основното ядене в три огромни, блюда — едното с шишчета, другото с пържоли по киевски, а в третото имаше задушени пресни картофи, поръсени с копър, а наоколо красиво гарнирани с резенчета домати, краставици, жълти и зелени чушки. Такова изобилие Ира отдавна не беше виждала.

— Ти защо не пиеш? — попита Олег, допивайки втората чаша с водка.

— Не бива. Имам алергия.

— И какво ще ти стане, ако пийнеш една-две глътки?

— Ще ми прилошее. Ще почна да се задушавам, може и направо да умра. Един ден в интерната момичетата ме напиха, а после трябваше да викат „Бърза помощ“, едвам ме спасиха. При нас това е по наследство.

— Каква е пък тая болест?

— Дявол знае. И сестрите ми страдат от нея, и брат ми. Всички.

— И баща ти и майка ти ли?

— Не — лаконично отсече Ира.

Не й се говореше за тях. Но Олег започваше да й харесва все повече и повече. Просто да се чудиш и маеш, такъв скромен момък, израснал в провинцията, не е като столичните хаймани. И не случил с жена. Не, ама какви глупачки и кучки са тия жени, донемайкъде! Какво, по дяволите, иска тая неговата? Млад, здрав, симпатичен мъж и, види се, има пари. На всичкото отгоре и добър.

— Слушай, без да се обиждаш… От болестта ли ти е такова лицето?

— Може би. Не знам. Но съм свикнала вече. Защо, неприятно ли ти е да ме гледаш?

— Ти пък.

Той нежно й се усмихна и я хвана за ръката, като погали грапавите й пръсти с напукана кожа и грозни, изпочупени от работа нокти.

— И дума да не става, че ми е неприятно. Но може би все пак може нещо да се направи. Защо не отидеш на лекар?

— Защото трябват пари, а аз нямам — просто отговори Ира.

— Чичо Коля ми каза, че много работиш. Нима не ти стигат парите? Или ги пестиш за нещо?

Тя отново усети предателското пощипване в носа. Днешната истерика направо я съсипа, нямаше вече сили да се прави на горда и независима. Ако Олег беше някой надут богаташ, с надменно и присмехулно държание, тя сигурно би се постарала да му демонстрира твърдост и безгрижие. Но той се оказа непринуден и добър. И Ира започна да му разказва историята си. За първи път през всички тия години се доверяваше на съвсем непознат човек. Иначе никога не говореше за себе си, дори квартирантите й не знаеха защо е принудена да дава стаи под наем. Единствен Стасов знаеше, защото навремето бяха съседи и всичко се случи буквално пред очите му.

Олег я слушаше внимателно, без да я прекъсва, дори престана да яде, само пушеше цигара след цигара.

— Искаш ли да поговоря с един лекар за тебе? — предложи той, когато тя завърши тъжния си разказ. — Нека да те прегледа. Може пък нещо да ти помогне?

— Нали ти казах, че държа сметка за всяка копейка.