![Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/1/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-prva-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-553-3
- Переводчик: Роза Григорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]». Краткое содержание книги:
— „Ако той беше докоснат от божественост, тя беше най-очевидна в неговите заминавания и пристигания, в способността му да открие правилното време, в което да е на нужното място, и да се възползва от това…“
— Чел съм тази част — каза Саймън.
— Тогава би трябвало да си забелязал нейното значение за нашите усилия — отбеляза тролът и продължи:
— „Защото Престър Джон знаеше, че и във войната, и в дипломацията, както и в любовта и търговията — две други не много различни дейности, — наградата обикновено не се пада на силния и дори не на справедливия, а по-скоро на късметлията. Джон знаеше също, че този, който се движи бързо и без излишна предпазливост, създава собствения си късмет“.
Саймън се намръщи при доволното изражение на Бинабик.
— Какво?
— А! — Тролът беше невъзмутим. — Слушай по-нататък.
— „Така при войната, която даде Набан в имперските му ръце, Джон докара своята далеч по-малобройна войска през Онестринския проход право сред копията на легионите на Ардривис, когато всички мислеха, че само луд може да постъпи така. Точно това безразсъдство, тази наглед лудост, даде на Джон голямото предимство на изненадата и — дори — създаде у стреснатата набанска армия една атмосфера на внушено от Бога несъпротивление“.
За Саймън ликуването в тона на дребния трол бе обезпокояващо. Бинабик явно смяташе, че въпросът е някак си твърде ясен. Саймън сбърчи вежди в размисъл.
— Да не искаш да кажеш, че и ние трябва да бъдем като крал Джон? Че трябва да опитаме да заловим крал Елиас с изненада? — Това беше поразителна мисъл. — Че ние трябва… да го нападнем?
Бинабик кимна, зъбите му се оголиха в жълта усмивка.
— Умник си, Саймън! Защо не? Досега само реагирахме, а не действахме. Може би една промяна ще ни е от помощ.
— А какво ще кажеш за Краля на бурите? — Потресен от тази мисъл, той погледна към облачния хоризонт. Не искаше дори да произнася това име под широкото тъмносиво небе в това усамотено място. — И освен това, Бинабик, ние сме само неколкостотин души. Крал Елиас има хиляди воини.
Тролът сви рамене.
— Кой казва, че трябва да се бием армия срещу армия? Във всеки случай малката ни компания нараства всеки ден, тъй като много хора идват през степта в… как го наричаше Джосуа? А, Нови Гадринсет.
Саймън поклати глава и метна нов огладен от вятъра камък в храсталака.
— Изглежда ми глупаво. Не, не глупаво, но прекалено опасно.
Бинабик не се ядоса. Подсвирна на Куантака, която затича към тях, и каза:
— Може и така да е, Саймън. Хайде да се поразходим.
Принц Джосуа загрижено гледаше меча. Доброто настроение, което бе показал по време на празника на Саймън, си беше отишло.
Не че принцът напоследък беше станал по-радостен, реши Деорнот, но бе разбрал, че съмненията му в себе си правят околните неспокойни. Във времена като тези хората предпочитаха един безстрашен принц пред честния и Джосуа вече си беше изработил маска на спокоен оптимизъм за пред поданиците си. Но Деорнот, който го познаваше добре, не се съмняваше, че отговорностите на Джосуа му тежат повече от всякога.
„Той е като майка ми — осъзна Деорнот. — Странно е да мислиш така за един принц. Но и той като нея смята, че трябва да поеме тревогите и страховете на всички върху себе си, че никой друг не би могъл да носи такова бреме“.
И, както Деорнот бе виждал да става с майка му, Джосуа също, изглежда, остаряваше по-бързо от околните. Винаги слаб, Джосуа бе измършавял ужасно по време на бягството от Наглимунд. Вярно, сега беше малко понапълнял, но около него цареше странна атмосфера на крехкост — и не изчезваше. Деорнот го смяташе за малко безпомощен, като човек, току-що станал след дълго боледуване. Сивите кичури в косата му се бяха увеличили драстично, а очите му, макар и все така бдителни, бяха леко трескави.
„Има нужда от спокойствие. Има нужда от отдих. Бих искал да можех да застана край леглото му и да го пазя, докато спи цяла година“.
— Бог да му даде сили — промърмори той.
Джосуа се обърна и го погледна.
— Извинявай, бях се замислил. Какво каза?