Съдбовният кораб [bg]

Ти стана част от него в момента, в който беше заченат. Няма как да отмениш подобно нещо.

— Тогава какво трябва да сторя? — Думите се отрониха от него неизречени. — Не мога да живея с това.

Можеш да умреш, язвително предложи гласът.

— Не искам да умра. — В това поне беше сигурен.

Аз също не исках, безжалостно отбеляза гласът. Но умрях. Колкото и богата да съм на спомени за летене, никога не разгърнах собствените си криле. В името на построяването на този кораб, пашкулът ми ми беше отнет, преди да успея да се излюпя. Те захвърлиха това, което щеше да е тялото ми, на студения каменен под. Всичко, което съм, са спомени — спомени, съхранявани в стените на пашкула ми; спомени, които трябваше да абсорбирам, докато се оформях под топлото лятно слънце. Нямаше как да живея и да раста, освен чрез спомените, които твоят вид ми предложи. Попих каквото ми дадохте, и щом беше достатъчно, оживях. Но не като себе си. Не. Приех формата, която ми наложихте, и отдадох себе си на личността, съставена от очакванията на семейството ти. Вивачия.

Ненадейна промяна в позицията на тялото му поднови физическата му болка. Над него се носеше въздух, топлината на слънцето го докосваше. Дори този допир ожули смъкнатата му кожа. Но най-лош беше гласът, който го викаше със смесица от радост и загриженост.

— Уинтроу? Можеш ли да ме чуеш? Вивачия е. Къде си, какво правиш, та не мога да те усетя?

Почувства как спомените на кораба се протягат към него. Сви се надалече, нежелаещ тя да докосне съзнанието си до неговото. Той се смали, скри се по-надълбоко. Ако го достигнеше, Вивачия щеше да узнае всичко, което той знаеше. Какво щеше да ѝ причини да се изправи пред истинската си същност?

Страхуваш ли се, че това ще я подлуди? Страхуваш ли се, че тя ще завлече и теб? Имаше ожесточено тържество в гласа, докато формираше мисълта — почти като заплаха. Уинтроу изстина от страх. Веднага разбра, че това укритие не е убежище, а капан.

— Вивачия! — яростно извика той, но тялото не му се подчини. Устните не огласиха вика му. Дори мисълта му беше притъпена сред драконовата същност, обгърната, потисната и ограничена. Той се опита да се бори; задушаваше се под тежестта на присъствието ѝ. Държеше го толкова близо, че той не можеше да си спомни как да диша. Сърцето му подскачаше извън ритъм. Болката сякаш го зашлеви, когато тялото му се загърчи в протест. В далечен свят, на обливана от слънцето палуба в безпомощен ужас крещяха гласове. Той се оттегли в неподвижност на тялото и душата, която бе на крачка от мрака на смъртта.

Добре. В гласа имаше удовлетворение. Стой мирно, мъничък. Не се опитвай да ми се противопоставяш и няма да се налага да те убивам. Пауза. Наистина нямам никакво желание да видя който и да е от нас мъртъв. Преплетени сме толкова здраво, че смъртта на един от нас ще е риск за другите. Щеше да го осъзнаеш, ако се беше спрял да помислиш. Давам ти това време сега. Използвай го, за да обмислиш ситуацията ни.