Целувката на змията [bg]

Фрея скръсти ръце, без да знае какво да очаква. Чувството на страх се надигаше в стомаха й и тя се чувстваше прималяла. За какво искаше да говорят толкова спешно?

— Заповядай — каза Килиан. — Искаш ли чаша вино? — Килиан винаги добавяше към думите си и любовно обръщение „любов моя“, „скъпа“ или „бебче“ — но този път такова не последва, което изплаши Фрея още повече.

— Пих достатъчно тази вечер — каза тя.

— Ще карам направо — каза той искрено. — Зная, че напоследък избягвахме тази тема, но това не означава, че не мисля много за нея — за това, което Фреди ти е казал за мен.

Беше облегнат на гранитния плот в кухнята с лице, наклонено на една страна, и изглеждаше по-хубав от всякога.

„Мъжът ми е великолепен“, помисли си Фрея и се надяваше, че каквото и да й каже, няма да ги спре да правят любов тази вечер.

Килиан въздъхна.

— Виж какво, не си спомням какво се случи онзи ден.

Фрея се втренчи в него с празен поглед.

— Кой ден?

— Денят, в който мостът Бофрир рухна. Фреди може да казва истината — продължи той. — Не разбирам. Имам бели петна в паметта. Опитвам да си спомня, но сякаш удрям стена, просто не зная как се разруши. Зная само, че онзи ден бяхме трима на моста. Наказаха Фрир и Локи, но не и мен. Винаги съм бил любимец на боговете, ами ако, ами ако… — думите му заглъхнаха.

Фрея не знаеше какво да каже или да мисли. Ами ако Фреди е бил прав? Ако брат й е казвал истината през цялото време? Килиан беше прав, боговете обичаха Балдер, в техните очи той не беше способен на злини. Любимият син на Фриг. Нищо на света не беше позволено да го доближи, за да му навреди. Той беше Балдер Благословения. Балдер Обичания.

— Не зная какво стана, но искам да разбера, Фрея. Бях там. Видях разрушения мост и помня как държах нещо, нещо, което не ми принадлежи. Но това е всичко.