Целувката на змията [bg]

Глава двайсет и първа

Като девица

— Сигурен ли си, че отвън няма никой? — Ингрид нервно гледаше Хъдсън, когото помоли да остане до по-късно и да се срещнат в кабинета й, щом библиотеката затвори и последните посетители си тръгнат.

— Е, бих казал, че библиотеката е празна като европейско градче през 14 век, опустошено от чума. Сякаш си в зоната на здрача.

— Добре.

— Но няма и заразени трупове по пътеките, което също е добре.

Ингрид се изкиска, след това лицето й стана сериозно.

— Не трябва да се шегуваме с тези неща.

— Не, не трябва — съгласи се и той и се престори на сериозен.

— Седни, съжалявам, че те задържах до късно. — Ингрид седна на въртящия се стол.

— За теб винаги, мила. — Хъдсън седна на стола срещу бюрото, в който се чувстваше комфортно. Очевидно той се наслаждаваше на личните им разговори. Кръстоса крака и се приведе напред с лакът върху едното коляно и лице в дланта му.

— Какво има, госпожице Ингрид?

Ингрид се огледа, стегна се и го погледна право в очите.

— Помниш ли как ми каза, че си стар верен мой приятел и ще си до мен, когато имам нужда?

— Да, разбира се — каза Хъдсън. — Аз съм стар и верен. Извор на мъдрост и истини.

— Имам нужда от теб, но не зная как да ти кажа, трябва да обещаеш да не се смееш, щом ти споделя.

Той се засмя.

— Добре. Просто го кажи.

— Предполагам, че има само един начин да го кажа, всъщност — започна Ингрид.

— Да? — Хъдсън се усмихна, за да предразположи приятелката си. Знаеше, че става нервна, заобикаля и е способна да направи от мухата слон.

— Е, аз съм девствена, Хъдсън, да говорим направо — каза тя смело.

— О! — той я гледаше с широко отворени очи и изобщо не се смееше. — Разбирам…

— Боже, това е конфузно — отбеляза Ингрид. — По-зле и от разговор с майка ми.