Измамата на Опал [bg] [ЛП]

Зеленика се спусна на гърдите на Артемис и постави ръка на буците от кости, които изпъкваха от кожата му.

— Излекувай го — каза тя и последните искрици магия от елфеното й тяло забягаха по ръцете й и интуитивно се насочиха към нараняванията на Артемис. Ребрата потрепериха, завъртяха се гъвкаво, след това се съединиха пак с изсъскването на втечнени кости. Пара се издигна от треперещото тяло на Артемис, след като магията премахна нечистотиите от организма му.

Още преди Артемис да спре да трепери Зеленика се уви около момчето, доколкото й бе възможно. Трябваше да го измъкне оттук. В идеалния случай щеше да вземе и Бътлър със себе си, но той беше прекалено обемен, за да бъде защитен от малкото й тяло. Телохранителят трябваше да се погрижи за себе си, но Артемис трябваше да бъде предпазен. Първо, защото без съмнение той беше главната мишена, и второ, защото се нуждаеше от нечестният му ум, за да й помогне да победи Опал Гномски. Ако Опал възнамеряваше да се присъедини към света на хората, тогава Артемис беше перфектният еквивалент на гения й.

Зеленика сключи пръсти зад гърба на Артемис и изправи тялото му в изправено положение. Главата му килна на рамото й и тя усети дъха му върху бузата си. Равен. Хубаво.

Зеленика сви крака, докато коленете й не изщракаха. Щеше да й трябва целия допир, който можа да направи, за да замаскира бягството им. Отвън гласовете приближаваха и тя усети стените да потрепват, когато някой постави ключ във вратата.

— Довиждане, Бътлър, стари приятелю — прошепна тя. — Ще се върна за теб.

Телохранителят изстена, сякаш я беше чул. На Зеленика не никак не й харесваше, че трябваше да го остави, но нямаше друг избор. Беше или само Артемис, или никой и Бътлър щеше да й благодари по-късно за това, което правеше.

Зеленика стисна зъби, напрегна всеки мускул в тялото си и даде газ до дупка с крилете си. Изстреля се от бараката като стреличка от тръба за спояване, минавайки през пресен облак прах от отделянето й. Дори някой да я гледаше, всичко, което щеше да види, беше прах, небесно синьо замъгляване и, ако беше възможно, един подаващ се мокасин. Но очите им си правеха номера с тях, защото обувките не можеха да летят. Нали?