Измамата на Опал [bg] [ЛП]

Зеленика се завъртя на пети и се затича към другата страна на хотела. В сърцето си знаеше, че е закъсняла, и я връхлетя мисълта, че Опал може отново да я е изиграла. Никога не е имало надежда да спаси Артемис, както нямаше шанс да спаси и началника.

Преди крилата й дори да получат шанс да се отворят яркосиня светкавица се изстреля от стряхата на покрива и всичко потрепери леко, когато биологическата бомба се детонира. Бе перфектното оръжие. Нямаше да има материални щети върху стаята в хотела, а обвивката на бомбата щеше да се самовзриви и нямаше да остави доказателства, че изобщо е била там.

Зеленика падна на колене от безсилие, махайки каската си, за да поеме няколко глътки свеж въздух. Въздухът в Мюнхен беше напоен с токсини, но пак имаше по-хубав вкус от филтрираната си разновидност под земята. Но Зеленика не забеляза сладостта. Юлиус бе мъртъв. Артемис бе мъртъв. Бътлър бе мъртъв. Как можеше да продължи? Какъв беше смисълът? Сълзи капеха от миглите й и падаха в малки пукнатини в бетона.

„Ставай!“ каза й стоманената й половина. Частта, която я правеше толкова добър полицай. Ти си полицай от ПНЕ. Има нещо повече заложено тук от личната ти скръб. После ще имаш достатъчно време да плачеш.

След минута. Ще стана след минута. Трябват ми само шестдесет секунди.

Зеленика се почувства сякаш мъката издълбава вътрешностите й.

Чувстваше се куха, вцепенена. Неспособна.

— Колко трогателно — каза глас, роботизиран и познат.

Зеленика дори не вдигна очи.

— Гномски. Дойде да злорадстваш ли? Нима убийството те прави щастлива?

— Хм… — каза гласът, сериозно обмисляйки въпроса. — Знаеш ли, прави ме. Наистина ме прави щастлива.

Зеленика подсмръкна и прогони последните си сълзи. Реши, че няма да плаче отново, докато Гномски не отиде зад решетките.

— Какво искаш? — попита тя и стана от бетонния покрив. На височината на главата й кръжеше малка биологическа бомба. Този модел беше сферичен, с размера на пъпеш и оборудван с плазмен екран. Веселите черти на Опал се показваха на монитора.

— О, последвах те от шахтата дотук, за да видя как изглежда пълното отчаяние. Не е много очарователно нали?

За няколко секунди екранът показа обърканото лице на Зеленика, преди да покаже обратно това на Опал.

— Просто детонирай и върви по дяволите — изръмжа Зеленика.

Бомбата се издигна тридесет сантиметра и леко заобиколи главата на Зеленика.

— Все още не. Мисля, че в теб още има искрица надежда. Искам да я изгася. След момент ще детонирам бомбата. Хубава е, нали? Харесва ли ти дизайна? Осем отделени усилвателя, нали знаеш. Важното е какво става след детонацията.