Среднощният диамант [bg]

— Вече знам много — изтъкнах. — Със същия успех можете да ми доверите останалото.

— Не мога да се доверя на никого. Особено на жена, влязла с взлом в стаята ми.

— Казах ви, беше, за да защитя Аделейд! Вие какво бихте направили, ако някой дебнеше най-добрия ви приятел?

— Нямаше да ми се налага да правя нищо. — Щом забележи някой тип да дебне наоколо, щеше да го смаже от бой.

Обмислих това за момент, запленена от идеята, че някой, който смяташе, че е опасно да държиш на някого, наистина имаше най-добър приятел — при това, жена, която явно можеше да „смаже някого от бой“.

— Просто ми кажете. — Надявах се, че ако се опитах да се държа вежливо, той можеше да направи същото. — Моля ви. Вече прочетох всичко. Какво друго има да се прави?

— Бих могъл да те предам на властите за държавна измяна. Може би можеш да си намериш съпруг в затвора.

Дотук с вежливостта.

— Не съм направила нищо изменническо! Просто се опитвам да спася приятелката си.

Той прокара грубо ръка през косата си и започна да кръстосва из помещението.

— Прочете писмото. Видя частта, в която се казва, че водачите на този заговор най-вероятно са мъже с власт и влияние — мъже, до които един скромен собственик на магазин като мен не би могъл да получи лесен достъп.

— Наистина ли сте скромен собственик на магазин? Или сте служител на агенция „Макгру“? Или сте работник с болен гръб?

— Аз съм всичко това. Само дето гърбът ми си е съвсем добре. — Той направи пауза. — Как ме познахте?

— Ухото ви — казах. — А после това ме подсети за други неща. Като онази интонация, която все долавям в гласа ви. И как белезите ви бяха на различни места, когато ви видях в Блу Спринг. Не много. Но достатъчно.

Не долових следващите думи, които Грант промърмори. Езикът не ми беше познат. Но очевидно бях издържала някакъв тест.

— Пътищата ми няма да се пресекат с тези на много от влиятелните мъже — каза той. — Но вашите, тези на момичетата, ще се пресекат. И ако онова, което всички казват, е вярно, пътят на приятелката ти ще се пресече с тези на много от тях.

— Искате… искате Аделейд да бъде шпионка?

— Правилният термин е „сътрудник“ — каза той. — Някой, който събира сведения, за да ги предаде на шпионин. Може ли да говориш с нея от мое име?

— Не. Не искам Аделейд да бъде въвличана в нищо опасно.

— Всичко, което трябва да прави, е да наблюдава и да слуша на всички онези изискани балове и вечери.

— Не.

Той изпусна страдалческа въздишка:

— Добре, тогава защо просто не забравим за това и да си тръгнем по пътя. Сигурен съм, че всеки от нас има да върши важни неща — някои от нас повече, отколкото други. — Не вярвах, че се е отказал от нея толкова лесно, но преди да успея да го предизвикам, той попита: — А колко пари ще са нужни, за да си мълчиш?

Замръзнах.

— Пари ли? Колко… колко предлагате?

— Сега вече стигаме донякъде. Две златни монети.

В дъното на ума ми започна да се оформя луда идея.