Тайната на забранената книга [bg]

Бях облекчена да намеря книжарницата все още окъпана в светлина. Още не го знаех, но току-що бях преминала още една от онези демаркационни линии в живота ми. Преди спалнята ми трябваше да е напълно тъмна, за да спя, без процеждаща се през щорите светлина, без неоновосин блясък от стереоуредбата или от лаптопа. Никога повече нямаше да спя в пълен мрак.

Баронс не беше там, но Фиона беше. Тя хвърли един поглед към мен през опашката от клиенти на гишето и каза весело:

— Здравейте отново, скъпа! Само вижте какво е направил дъжда с вас! Искате ли да се освежите? Ще дойда след миг — каза тя на клиентите. Усмихвайки се принудено, тя ме хвана за лакътя и на практика ме завлече в банята в задната част на магазина.

Когато видях отражението си в огледалото над мивката, разбрах реакцията й. Аз самата щях да постъпя по същия начин. Изглеждах ужасно. Очите ми бяха огромни, изражението ми беше като на човек, преживял тежка битка. Спиралата и очната ми линия се бяха стекли в черни езера около очите ми като на миеща мечка. Бях бяла като платно, бях изяла цялото си червило, с изключение на останалото в краищата на устните ми и имаше голямо петно кетчуп на дясната ми буза. Бях подгизнала, а конската ми опашка, която бях вдигнала високо сутринта, висеше тъжно зад лявото ми ухо. Изглеждах ужасно.

Отделих си време да се освежа. Свалих тениската и я изстисках в мивката, после попих колкото можах с хартиени кърпи сутиена, преди да облека отново тениската. Синините по ребрата ми все още бяха тъмни, но много по-малко болезнени. Оправих косата си, после намокрих още кърпи и внимателно отстраних размазаната спирала от кожата около очите си. Изкопах козметичния пакет за спешни случаи от чантата — колекция от миниатюрни количества основни гримове с размера на кутийка за шиене, без които никоя южняшка красавица не бива да излиза. Мама беше купила по една за Алина и за мен миналата Коледа. Овлажних и напудрих, загладих едно леко зачервяване и оправих очната линия, после излъсках отново устните си с лунносребристо розово.

Отворих вратата, пристъпих навън, налетях право в гърдите на Джерико Баронс и извиках. Не можах да се спра. Беше викът, който сдържах, откакто бях видяла противното нещо в пъба и беше останал в мен, колкото беше успял.

Той ме сграбчи за раменете — мисля, че за да ме закрепи — а аз го ударих. Нямам представа защо. Може би бях в истерия. Или може би бях просто бясна, защото бях започнала да разбирам, че нещо ужасно нередно се случваше с мен, а аз не желаех то да се случва. Когато откачени неща започнат да се подреждат в нормален модел около теб, знаеш, че имаш проблеми. Вината беше негова. Той беше този, който ми беше наговорил невъзможни неща на първо място. Заудрях го с юмруците си. Той просто стоеше и ги поемаше. Ръцете му стискаха раменете ми, а тъмните му очи не се откъсваха от лицето ми. Не ме разбирайте грешно! Той не страдаше милостиво, той изглеждаше вбесен до краен предел. Но ме остави да го блъскам. И не ме удари. Което беше, подозирам, доста голяма отстъпка за Джерико Баронс.