Петият гроб отвъд светлината [bg]

Беше заради книгите. Беше заради телевизионните предавания и филмите. Бяха обезчувствили света. Проклети писатели.

Слязох по вътрешното стълбище към ресторанта и видях баща си. Той беше висок мъж със слабо тяло и пясъчно руса коса, която винаги се нуждаеше от подстригване.

— Върна се! — казах, хваната неподготвена за трети път днес.

— Да. Изглеждаш изненадана. Или може би нервна?

Засмях се. Силно. Беше неловко.

— Какво? Аз? Никак даже.

— Знам за пистолета, Чарли.

— Това изобщо не беше по моя вина.

— Мхммм — каза той, прегръщайки ме набързо.

С татко не бяхме в много добри отношения напоследък. Той ме искаше вън от детективския бизнес, а аз го исках вън от моите работи. Той подходи погрешно, опитвайки се да ме принуди да спра като накара да ме арестуват, наред с други неща. После открих, че той има рак и иска да ме види в безопасност, преди да почине. Фактът, че магически се бе излекувал, беше пълна загадка. Такава, за която той си мислеше, че имах отговор. Нямах. Бях сигурна, че лекуването не е част от номерата ми. Бях жътварят на души, за Бога.

— Може ли да поговорим скоро? — попита той.

Неудобство накара кожата ми да настръхне. Той искаше отговори, каквито нямах. Тъй като бях сигурна, че за това иска да говорим, аз отклоних темата.

— Това нова риза ли е?

— Скоро, тиквичке — каза той, преди да се отправи към офиса си. Беше толкова настоятелен.

Огледах се из бара и отново бях поразена от това колко много жени имаше. Мястото тъкмо беше отворило за обяд преди двадесет секунди. Какво става, по дяволите?

Клатейки глава, седнах в обичайното си ъглово сепаре и разгледах менюто по някаква незнайна причина. Знаех го наизуст, но онази кесадиля от предната вечер трябва да бе нещо ново. В менюто нямаше нищо подобно. Може би е било специалитет.

Забелязах госпожа Тайдуел да влиза и станах да й махна.

— Уау — каза тя, размотавайки стилния си шал. Беше на около моите години и беше женена на Марвин малко повече от година. — Това място е пълно.

Смръщих се и се огледах наоколо.

— Нали? Никога не е толкова пълно толкова рано. И има толкова много жени.

— Това необичайно ли е? — попита тя, когато се настани и поръча вода на сервитьора.

— Да. Това място един вид е свърталище на полицаи и никога не съм виждала толкова много жени тук. И отново е по-горещо от грях.

— Аз съм добре, но ако на теб ти е горещо…

— Не, добре е.

Преди да се заловим за работа, сервитьорът се върна с водите ни. Поръчах задушено със зелено чили, обичайното ми, а госпожа Тайдуел си поръча салата с тако. Може би трябваше да си поръчам това. Звучеше невероятно. Или може би трябваше да си поръчам пилешката кесадиля от предната вечер. Сега бях нерешителна. Мразех нерешителното си аз. Харесвах решителното си аз, онова, което поръчваше обичайното, после копнееше за нещо друго, което виждах да минава в чиния покрай мен, след като бях преполовила моето.