Петият гроб отвъд светлината [bg]

— Ако ти бях майка, щях да искам да знам, че си добре.

— Ако ми беше майка, щях да имам нужда от терапия. Имал съм мисли, нали знаеш. — Той кимна към Опасност и Уил, но не оставих признанието му — макар и да не беше точно новост — да ме разубеди.

— Бих искала да знам какво страхотно хлапе си.

Едното ъгълче на устата му се изви игриво.

— Мислиш, че съм страхотен?

О-о.

— Достатъчно страхотен ли съм, за да те видя гола?

Защо ли се занимавам?

— Или просто мога да й кажа в какъв перверзник си се превърнал.

— Добре, няма значение. Но не си я виждала. Тя плачеше през цялото време, с месеци, след като умрях. Не мога да й го причиня.

Както казах, страхотен.

— Добре, миличък. Няма да й кажа. Но майка ти е по-умна и по-силно, отколкото мислиш.

— Много е корава. — Гърдите му се изпълниха с гордост. Вероятно е била в началото на тридесетте, когато той бе починал. Бяха минали поне двадесет години.

Влязох обратно в офиса си. Госпожа Гарза, която беше изгубила и съпруга си след смъртта на Ейнджъл, разглеждаше една картина на стената ми. Обърна се към мен, изражението й все още бе настървено.

— Права сте — казах, загубата бе очевидна в увисналите ми рамене. — Знам коя сте, госпожо Гарза. Бихте ли желали кафе?

Не можех да не забележа колко близо беше до тъмния еликсир. И аз обичах да стоя до него. Беше като да стоиш до огън посред зима, топъл и успокояващ.

Тя отпусна рамене, но съвсем малко.

— Предполагам.

Сипах й чаша, после я оставих да си го подправи, докато сядах обратно зад бюрото си.

След като тя седна, казах:

— Внасям пари в сметката ви всеки месец. Един ваш прачичо ме нае да ви открия преди няколко години и ви остави пари, преди да умре.

— Страхотна история — каза Ейнджъл, гласът му беше пълен със сарказъм. Умник.

Веждите й се смръщиха подозрително.

— Прачичо? Кой прачичо?

— Ъм, онзи от страната на леля ви.

— Аз съм американка от мексикански произход, госпожице Дейвидсън. Католичка. Обичаме да създаваме потомство. Знаете ли колко много лели имам?

— Вярно…

— И сме много близки.

Със сигурност щях да отида в онзи специален ад.

— Този е прачичо, за който никой не знае. Той беше… отшелник.

— Това има ли нещо общо с Ейнджъл? — Тя произнесе името му по испански. Ан-хел. Но гласът й потрепери, когато го каза.

— Не, госпожо Гарза. Няма.

Тя кимна и стана да си върви.

— Както казах, разпитах наоколо. Когато решите да ми кажете истината, очевидно знаете къде ще бъда.

— Това беше истината — обещах й аз.

Тя остави чашата си с кафе и си тръгна, съвсем не убедена. А бях толкова добра в лъжите.

Обвих ръка около Ейнджъл.

— Съжалявам, скъпи. Нямах представа, че знае за мен.