Синовете на Спарта [bg]
- Автор: Иггульден Конн
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-877-0
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Синовете на Спарта [bg]». Краткое содержание книги:
Междувременно се беше появил друг потенциален наборник и Ксенофонт видя, че вниманието на спартанеца се насочва към него. Почти не можеше да повярва какво е направил, но му се струваше правилно. Наистина разбираше от коне, а също и от хора. Каквото друго му трябваше, със сигурност щеше да го научи при похода до Сарди. Да. Чувстваше се по-леко, докато вървеше обратно през града към конюшнята. Беше взел правилното решение. Питаше се само дали да не плати за няколко урока с меча, преди да замине.
7
Тисаферн се просна на черния мраморен под в Царската зала в Персеполис. Беше се научил да не се изправя, преди да му бъде казано — пресните ивици по гърба му бяха свидетелство за това. Артаксеркс не прощаваше нито една простъпка, нито една обида.
Младият цар седеше на трона си и приемаше данъците на владетели и васали, сякаш всички хора му бяха роби. Тисаферн беше забелязал мрачните лица на благородниците, докато излизаха, принудени да се откажат от достойнството си. Всички двайсет и осем народа на империята бяха пратили свои синове и големци за погребението на Дарий. Четирийсет дни империята бе оплаквала загубата му, хиляди роби припяваха молитви към Ахура Мазда на всеки час, за да помогнат на душата му да стигне до небето. Пищната гробница беше покрита със злато, а стражите бяха избрани колкото заради уменията си да боравят с оръжие, толкова и заради красотата си. Всеки се беше изправил с готовност, за да бъде убит с един-единствен удар в гърдите. Телата им бяха поставени на златни тронове, обърнати към входа на гробницата, за да охраняват царството на мъртвия. Имената им щяха да бъдат записани до това на царя, а семействата им щяха да бъдат обсипани с почести.
През онзи последен ден в гробницата Тисаферн бе изпитал чувството, че планината е рухнала около него и го е оставила в пълен мрак, ако не се броеше трептящата светлина на факлите от двете му страни. Артаксеркс беше влязъл в гробната камера да се прости с баща си, като плачеше и шепнеше някакви тайни в ухото на трупа. След като излязоха, дървената стълба, използвана от каменоделците и работниците, беше махната. Гробницата остана недостъпна, високо в отвесната стена на царските скали, подобно на изсечен в камъка прозорец.
Тисаферн усети как някакъв мускул на гърба му се опъва от напрежение, докато чакаше бившия си ученик да забележи присъствието му. Беше вече над шейсетте и позата му създаваше неудобства, но той разбираше нуждата на младия мъж да наложи авторитета си в двора. Говореше се, че всички слуги в двореца ходят по вълнени терлици, защото знаят, че и най-малкото неодобрение от страна на царя заплашва главите им да се търкулнат по полирания под. Всеки нов цар се вглеждаше за мързел у онези, които му служеха — и наказваше бързо и безмилостно и най-малката простъпка.
Тисаферн погледна нагоре към една факла. Хвана ръката на слугата, който му помогна да се изправи, и го последва през тронната зала. Стражи бяха подредени покрай широката колкото улица пътека с полирани гранитни колони, докарани с кораби от Египет преди повече от век. Капителите и постаментите им бяха покрити със злато — богатството на империята, стекло се в дворците и храмовете на нейните владетели.
В другия край на залата Артаксеркс се беше разположил удобно и отпиваше от златна купа нещо, от което очите му се бяха изцъклили. Вдигна купата с рязко движение и течността остави червени петна по ъгълчетата на устата му. Когато Тисаферн приближи и понечи да падне отново на колене, царят подхвърли купата на един роб и се изправи. Две млади робини бързо се дръпнаха, за да му направят път. Тисаферн видя как едната гневно ощипа другата, макар че Артаксеркс не забеляза. Огледа ги тайно с окото на ценител. Когато две млади жени се избират от множество кандидатки и бъдат обучени да доставят удоволствие на цар, красотата им е очаквано поразителна. Онази, която ощипа другата, беше с късо подстригана черна коса, разкриваща шията й. Точно тя привлече вниманието му, тъй като лицето й бе живо и изразително. Другата приличаше по-скоро на съвършена кукла.
— Приятелю — топло рече Артаксеркс. — Мисля, че можеш само да се поклониш. Може би трябва да ти дам правото да се кланяш всеки път, когато те извикам. Като знак на моето уважение към годините и опита ти.
Тази идея много допадаше на Тисаферн, но отговорът му се диктуваше от обичая.
— Стига да мога да ти отдавам почит, велики царю, възрастта ми няма никакво значение.