Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

— А ще ги унищожи ли? — попита учителката.

— Не — отговори рицарят и се усмихна. — Аз ще ги унищожа!

Рицарят се вгледа в залеза и пришпори огромния си бял кон. Моника вече можеше да различи какво се носеше към нея. Скакалци! Десетки, ако не и стотици скакалци, всеки един по-голям от немска овчарка, летяха през полето, оставяйки само разруха зад себе си.

Рицарят извика и удари меча в щита си, изпращайки ослепителна бяла светлина към скакалците. Те изцвърчаха от болка и се засилиха към самотния войн. С боен вик той се вряза в рояка. Мечът му преминаваше през скакалците като през сухи клонки, оставяйки парчета гърчещи се кошмари, където мине. Хрущенето на черупките и тракането на ужасните челюсти на скакалците се смесваше с предсмъртното цвърчене на умиращите и цвиленето на коня, който мачкаше кошмарните насекоми с мощните си копита, в една ужасяваща симфония. Мечът, който пореше въздуха и се врязваше безмилостно и безпогрешно в телата им, се съчетаваше перфектно с щита, който разбиваше главите на насекомите, опитващи се да свалят рицаря от коня му, и бяха единствените музикални инструменти, от които поданикът на Сън се нуждаеше, за да свири химна на смъртта. Скакалците, осъзнали, че не могат да достигнат плътта на рицаря, започнаха да се скупчват и да скачат върху него. За всеки кошмар, който той посечеше във въздуха, още три скачаха на гърба му. Скакалците цвърчаха доволно, предвкусвайки смъртта на рицаря, трупайки се върху него, докато накрая музиката на битката не се изви в кресчендо от звуците на скакалците и гневния вик на рицаря. Моника стоеше безпомощно на не повече от петдесет крачки, но какво можеше да направи? Сърцето й биеше лудо и тя трескаво мислеше как да постъпи, когато лъч светлина проблесна от мърдащата купчина кошмари и я заслепи. Учителката инстинктивно закри очите си с ръка тъкмо навреме, преди ослепителна колона от светлина да блесне там, където допреди малко бяха скакалците. След няколко удара на сърцето, които й се сториха като цяла вечност, Моника отвори очи. Рицарят стоеше в бляскавата си броня незасегнат, сякаш въобще не е имало битка. Друго обаче я стъписа. Полето беше напълно унищожено. Само пепел бе останала на мястото на житните класове. Рицарят тръгна към нея, но рязко се извърна и видя една самотна фигура, открояваща се на фона на залязващото слънце. Без да каже и дума, той пришпори жребеца си към Моника и я вдигна при себе си, след което препусна в галоп.