Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

От съвсем малък знам, че магията съществува. И това изобщо не ми харесва. Да, като дете се впечатлявах от историите, които дядо ми разказваше за фантастични светове, свързани с нашия, за същества от приказките, които живеят заедно с нас и са неразличими от хората, освен за посветените. Дядо ми обичаше тези истории. Неговият баща, чиято фамилия нося, дори е писал книги по въпроса, които са популярни и до ден-днешен.

Не така стояха нещата, като взех да пораствам и да осъзнавам какво точно означава присъствието и намесата на тези създания в човешкия свят. А няма по-добро място да се осъзнае това от Лондон, градът, в който съм роден и израснал. Метрополисът буквално е пълен с всякакви същества и места, чието място е в книгите с легенди, но за жалост те често излизат от там.

Доста съм си патил като човек, надарен със способността да вижда и разпознава необикновеното. Ще ви дам няколко примера.

На дванадесетгодишна възраст бях закъснял за час и бързах да хвана влака на метрото близо до мястото, където живея. Каква беше изненадата ми, когато, въртейки се из подлезите на метрото, попаднах на станция, за която изобщо не бях чувал, а и, често казано, не бих искал да чуя повече. Минута след като дойдох на въпросния перон, на така наречената метростанция „Маб и Титания“, се чу шумът от пристигащия влак и два фара светнаха в дъното на тунела. Когато мотрисата намали ход, през прозорците видях най-ужасяващата гледка в детството ми — вагоните бяха изпълнени с уродливи същества — с бивни и четина, такива с крака на насекоми и глави на стоножки, но с човешки тела, както и такива с тела, но без глави. Когато вратата се отвори, аз притичах и се скрих зад една колона, изтръпнал от ужас. „Пътниците“ започнаха да слизат и когато преминаваха през вратите на вагоните, излизаха от влака като напълно нормални хора в костюми или работни облекла. Метрото потегли отново, а „хората“ се запътиха към стълбите и Лондон над нас.