Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

— Сега ще ти покажа защо вампирите ги е страх от тъмното…

Студени тръпки я полазиха и тя почти забрави за изчадието пред нея. Той скочи със съскане и зинала паст… и замръзна във въздуха, сграбчен от множество щипки, пипала и най-различни ноктести крайници. Имаше само секунда да изкрещи, преди да го дръпнат в сенките и малко поточе кръв да потече по пода, последвано от пипало, което сякаш попи кръвта и се скри обратно в мрака.

— Върви! — чу отново тя гласа в главата си, който звучеше като тракане на нокти по черепа й.

Моника тръгна към края на коридора, когато пътят й бе препречен от друг вампир, два пъти по висок от нея. Той замахна към учителката, но два паешки крака се изстреляха от мрака и сграбчиха ръката му. Разярено, чудовището се опита да освободи ръката си, но от тавана замахна огромен нокът, който откъсна главата му и я дръпна в сенките. Моника, ужасена и опръскана с кръв, заобиколи трупа, свличащ се на земята, и се затича към края на коридора. Зад себе си чуваше драскане и писъци, но не смееше да се обърне. Знаеше, че ако погледне, може и да припадне от ужасната гледка. Всякакви кошмари и сънища се опитваха да я настигнат, докато тичаше по коридора. С периферното си зрение тя видя еднорог, който препускаше бясно към нея, докато не изгуби краката си. Цвиленето му бързо заглъхна, а учителката потръпна. Затича още по-бързо и след няколко секунди, които й се сториха като пропити с кръв часове, най-сетне стигна до вратата. За разлика от другите по коридора, входът към нейния апартамент изглеждаше съвсем нормално. Отключвайки вратата, тя видя, че стои на междустълбищната площадка и единствената жива душа беше една пенсионерка, която излизаше на пазар. Успокоена, учителката влезе, заключи и седна в антрето на апартамента си. Изпусна въздишка на облекчение и се отпусна. След няколко минути реши, че е време да стане и да помисли за нещото, което може да й помогне да спаси света. Изправи се и й се стори, че таванът е по-нисък от обичайното, но може би просто така си мислеше, заради пещерата, в която бе тичала досега. Опита се да отвори вратата към хола, но не успя. Сигурно беше заключила преди да излезе, въпреки че обикновено я оставяше отключена.

Извади ключовете си, но напразно. Ключалката, заедно с бравата, бяха изчезнали, а таванът беше слязъл още по-ниско. След всички ужаси, които бе преживяла този ден, Моника бързо усети, че отново е попаднала в капана на някой кошмар. Случващото се в момента много й напомняше на един сън, който беше сънувала като дете. Тогава тя се събуди, преди стените да я премажат. Подозираше, че това е същият сън, който се опитва да я убие, но сега не беше сигурна дали ще може да се събуди. Учителката се сви в ъгъла и започна да мисли как да се измъкне, но малко по малко умът й отстъпваше пред клаустрофобията. Опита се да се изправи, но не можа и съвсем се паникьоса. Риташе стените и удряше с юмруци по вратата, докато ръцете й не се разкървавиха, а стените се приближаваха все повече и повече. Накрая не можеше и да седи, затова се сви на кълбо и отчаяна започна да плаче. Така й се искаше да не умира! Имаше толкова много неща, които да постигне. Всичко това се случваше, защото тя не можеше да приеме смъртта на Тони и сега тя, виновната, щеше да умре, смазана в антрето си, без да може да направи нищо, без да може да поправи грешката си. Едва сега разбираше, че човек сам избира кошмарите си. Тя беше създала своя кошмар в изблик на чувство за вина. Ядосана на себе си, Моника замахна да удари стената, но вместо това я разкъса, като хартиен тапет. През дупката се видя истинското антре и бързо мина през нея. На земята видя странно създание с много дълги зъби и някаква ципа между тях. Тялото на създанието приличаше на космата изтривалка за обувки само с едно око, което я гледаше с празен поглед. Учителката беше погнусена, но искаше да разбере какво се е случило. Наведе се и видя, че там, където бяха капнали сълзите й, главата на съществото беше прогорена като от киселина, а там, където учителката бе пробила илюзорната му ципа, кръвта я бе съсухрила.