Дългият път към дома [bg]

Може и да бяха великани, но това бе естествената им среда.

— Как мислиш, дали Питър е имал среща в Самара? — поде художничката.

Гласът й звучеше безизразно, но от дългогодишната си практика Мирна разпозна в привидното равнодушие опита на Клара да прикрие бушуващи емоции. Да ги смаже, да ги изравни и да потули думите и гласовете. Отчаяно се стараеше да накара ужасяващото да изглежда банално.

Но погледът на Клара я издаваше. Очите й умоляваха Мирна за утеха.

Питър бе жив. Рисуваше. Просто бе изгубил представа за времето.

Нямаше повод за тревога. Съпругът й въобще не бе тръгнал към Самара.

— Съжалявам, че го споменах — въздъхна Мирна и се усмихна на сервитьора, който донесе питиетата им. Като че ли всички в бара освен тях двете си бяха поръчали някакви елегантни коктейли.

— Но като го каза, наистина ли го имаше предвид? — попита Клара.

Приятелката й я погледна и се замисли за момент.

— Според мен тази притча не е за смъртта, а по-скоро за съдбата. Всички имаме среща в Самара.

Мирна остави бирата си, наведе се над махагоновата маса и сниши глас така, че Клара също трябваше да се наведе напред, за да я чуе:

— Едно знам със сигурност: че животът на Питър си е негов. Дали е останал на пазара, или е отишъл в Самара — това е неговата съдба. Не твоята. Ако Питър е направил нещо прекрасно през изминалата година, ти би ли си приписала заслугата за него?

Художничката поклати глава.

— И въпреки това си мислиш, че ако се е случило нещо лошо, то е било по твоя вина?

— Според теб случило ли се е нещо лошо?

Мирна се канеше да възрази с раздразнение, че идеята й е била друга, но когато погледна Клара, разбра, че няма смисъл. Приятелката й се нуждаеше само от едно и то не бе логика.

— Не. — Мирна хвана ръката й. — Сигурна съм, че е добре.

Клара вдиша дълбоко, стисна ръката на Мирна и се отпусна назад на широката облегалка на стола.

— Наистина ли? — Вгледа се в очите на едрата тъмнокожа жена, но не твърде внимателно и не задълго.

— Наистина.

И двете знаеха, че Мирна току-що бе излъгала.

— Това тя ли е? — попита книжарката и когато Клара се извърна, видя, че Мариана Мороу се приближава към тях.

Клара се бе запознала със сестрата на Питър по време на бохемския й период в „Кебиджтаун“ — квартал в Торонто, обитаван от много художници. Тогава Мариана се изживяваше като поетеса и се опитваше да привлече вниманието на равнодушните си родители. За свое оръжие бе избрала безпокойството.

Образът на младата жена, съставен от равни части страст и отчаяние, така се бе запечатал в спомените на Клара, че художничката очакваше отново да види същата Мариана. Отне й няколко секунди да осъзнае, че косата на снаха й вече е прошарена и макар все още да изглеждаше като поетеса, жената всъщност беше успешен дизайнер. С дете. От цялото семейство на Питър това бе единственият човек, когото Клара можеше да понася. И то с усилие.

— Мариана. — Клара се изправи и след като представи новодошлата на Мирна, трите седнаха. Мариана си поръча мартини и после погледна снаха си и приятелката й: