Парижката книжарница

А как миришеше само! Чисто, свежо, замайващо.

Имаше и още нещо, напълно различно от Париж.

Нещо липсваше. Нещо, с което Пердю дотолкова бе свикнал, че отсъствието му причиняваше леко замайване и бръмчене в ушите.

Като разбра какво е, го обзе невероятно облекчение.

Липсваха бученето на колите, скърцането на метровлаковете, бръмченето на климатиците. Дрънченето и стърженето на безброй машини и механизми, на асансьори и ескалатори. Липсваха шумовете на паркиращи камиони и влакови спирачки, липсваше тропането на токчета по паважа. Нямаше я басовата музика на хлапака от съседната къща, не се чуваше трясък на скейтбордове, нито боботене на мотори.

За първи път Пердю бе усетил тази неделна тишина, когато майка му и баща му го отведоха на гости при роднини в Бретан. Там, между Понт Авен и Кердрук, той възприе тишината като истинския живот, скрил се от гражданите във Финистер, на края на света. Париж му се струваше като непрестанно бръмчаща гигантска машина, която произвежда илюзии за обитателите си. Тя приспиваше хората с лабораторни аромати, имитиращи природата, омайваше ги със звуци, изкуствени светлини и фалшив кислород. Като при Форстър[18], когото обичаше като момче.

Един ден литературната „машина“ спира и хората, които дотогава са разговаряли чрез компютърните екрани, започват да умират от внезапната тишина, топлото слънце и интензивността на собствените си, нефилтрирани сетивни възприятия. Умират от наличието на живот.

Точно така се чувстваше Жан Пердю в момента: прегазен от свръхсилни усещания, никога неизпитани в града.

Вдишваше дълбоко и усещаше болки в дробовете. Непознатата свобода на покоя гърмеше в ушите му. Очите му виждаха истински живи форми и си почиваха.

Миризмата на реката, коприненият въздух, възвишението отсреща… За последен път се бе наслаждавал на простор и спокойствие, когато двамата с Манон препускаха през Камарг в онова късно, пастелносиньо лято. Дните бяха светли и горещи, нощем обаче поляните и дърветата около заблатените езера се покриваха с роса. Миришеше на есен и на солници. Миришеше и на огън: скрити сред пасища, колонии фламинго и стари, забравени овощни плантации, рома и мануш[19]бяха устроили своите летни лагери.

Жан и Манон яздеха две стройни, издръжливи бели кончета. Препускаха на воля през самотни плажове, по острите завои на междуселски пътища, повечето от които свършваха в гората. Единствено конете, родени в Камарг, умееха да ядат с муцуна под водата и успяваха да се справят в тези сурови условия, да намерят пътя в безкрайната, осеяна с вода пустиня.

Простор без хора. Покой далеч от хората.

— Помниш ли, Жан? Ти и аз, Адам и Ева в края на света?

Как звънеше от смях гласът на Манон. Топящ се от смях шоколад.

Да, двамата бяха открили друг свят в края на своя собствен. Свят, останал непипнат през последните две хиляди години. Недокоснат от човека и манията му да превръща природата в градове, пътища и супермаркети.