Warcraft - Повелителят на клановете

Трал се изпъна и закрачи към петимата орки, наклякали около поилките с вода, като пътьом наложи най-смелото изражение върху лицето си. Усещаше как погледът на Уарик шари по ожуления му, насинен гръб. Чу мъжа да си мърмори:

— Кълна се, виждал съм го някъде.

После хората се отдалечиха.

Само един от орките вдигна поглед, когато Трал се приближи. Сърцето му биеше лудо, не знаеше дали от страх или радост. Никога не беше заставал в такава близост до някой от своя народ, а сега пред него имаше петима.

— Поздравявам ви — рече той на оркски.

Те го изгледаха продължително. Единият от тях свали поглед и продължи да чопли с нокът около едно малко камъче в пръстта.

Трал опита още веднъж.

— Поздравявам ви — повтори той и разпери ръце в жест, който, според книгите, означаваше, че един воин приветства друг.

— Къде те уловиха? — попита най-накрая един от групата, използвайки езика на хората. Той видя изумения поглед на Трал и добави: — Ти не си израснал с говора на орките. Ухото ми го усеща.

— Прав си. Аз бях отгледан от хора. От тях знам малко оркски. Надявах се, че вие ще ми помогнете да науча повече.

Оркът огледа останалите и избухна в смях.

— Отгледан от хората, а? Ей, Кракис… ела насам! Този, новият, е добър разказвач на приказки! Добре, шамане, разкажи ни още някоя!

Трал разбра, че трудно ще се сближи с тези орки, нищо че бяха от една кръв. Хората ги бяха наплашили и те не вярваха на никой чужд.

— Моля ви, не исках да ви обидя. Аз съм затворник, също като вас. Никога не съм срещал други орки. Просто исках…

Онзи, за когото камъчето беше по-интересно от Трал, внезапно се обърна към него. Очите му бяха яркочервени и излъчваха някаква вътрешна светлина.

— Значи искаше да се срещнеш със своя народ? Е, видя ни. Сега ни остави на мира — наведе се и продължи да си чопли.

— Очите ти… — промълви Трал, толкова изумен от странното червено сияние, че дори забрави да се обиди.

Оркът се сви, вдигна ръце, за да скрие лицето си, и се отдръпна назад.

Трал искаше да зададе още много въпроси, но когато се обърна, откри, че беше останал съвсем сам. Всички останали се бяха изнизали надалече и хвърляха прикрити погледи към него.

През целия ден сиви облаци бяха изпълвали небесата и постепенно бе ставало все по-студено и по-студено. Сега, докато Трал стоеше самотен в средата на двора, а останалите от неговия народ се бяха отдръпнали недоверчиво и стояха скупчени край оградата, мрачното небе се продъни и започна да вали леден дъжд, примесен със сняг.

Младият орк не обърна никакво внимание на отвратителното време — толкова голямо беше собственото му нещастие. Заради това ли бе разкъсал всички връзки със своя предишен живот? За да преживява като пленник сред група малодушни, бездейни същества, които някога си бе мечтал да поведе срещу тиранията на хората? Кое бе по-достойният живот, замисли се той, да се бие на арената за чужда слава, да спи на сухо и да чете писмата на Тарита или да стои тук самотен, отхвърлен дори от собствения си народ, с крака, потънали в калта?