Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
Счука стъкло и вдиша по-яко. Можеше да стане и със захар, по тогава захар нямаше. Белите му дробове се задръстиха със стъкло и от гърлото му бликна кръв. Сложиха го в лечебницата. А от лечебницата пътят към свободата винаги е по-къс. Ама, види се, едро беше го счукал, защото още дълго плю съсиреци кръв. Близо половин година.
В Калининска област, край Осташков, се цани на едно сечище. Работа за глупаци: с триона — ха насам, ха натам… А докато режеш, си нареждаш като песенчица: „За мене, за тебе, да ни е топличко… За мене, за тебе, да ни е топ-лич-ко…“
Веднъж отиваха с един авер на работа и видяха пленени фрицове, сечаха наблизо. Живееха си почти като свободни — в една землянка на края на селото.
Та тъй, седят тия фрицове, лапат сланинка. Видяха ги, извикаха им: „Рус, шнел.“ Елате, значи, при нас, ще ви почерпим!
Момчетата отказаха, но запомниха: фашистките гадове лапат нашата сланинка, хем искат и нас да черпят!
На връщане не се стърпяха, решиха да се отбият. Влязоха в землянката, няма никого: ония хукнали по къщите, по жени. Момчетата съвсем се разбесняха. Каква излиза тя? Ние живеем в бараки, тъпчем се с помии, а те на топличко, и то с нашите женоря!
Задигнаха всичко, каквото имаше в землянката, на първо място, лапачката, тоест месото, сланината, консервите… Взеха и брашно, петнайсетина кила, ама не можаха да го мъкнат, окачиха го на един бор край пътя, за запас. Рекоха си, после ще го вземат.
Отидоха в една къща, при позната бабичка. Пържи, бабо, месото, вари, печи и вади водчица! Правим си празник на победата! Днес обкръжихме и разгромихме германофашистките поробители, а това е военният ни трофей!
Бабата нищо не разбра, но приготви вечерята.
Наядоха се, напиха се и се тръшнаха да спят.
През нощта Зверчето се събуди от странното чувство, че някой лекичко го хапе по босия крак… Дръпна си крака, че като изръмжа нещо! Той рипна: леле-мале, в къщата — куче вълча порода, а до него военни и участъковият милиционер!
Разпитаха ги, разпитаха и бабата. Направиха й тараш. Бабата извади всичките трофеи, дето не успяха да ги излапат, само брашното не даде. Нямам, вика, брашно… Не съм имала и нямам. Дори не съм чувала за някакви тринайсет килограма.
Натовариха Иля и авера му в една шейна, подкараха ги към града. Прекараха ги през същата гора, през която двамата бяха минали снощи. По едно време Иля викна: „Стой, гражданино началник! Май за брашно питаше? Щом ти трябва, ей го, виси на клона!“
Вбеси се началникът, помисли си, че го премятат. После гледа — вярно, и се развика на Иля: „Хайде, катери се! Както си го вдигнал дотам, така ще го свалиш!“ А Зверчето му отговаря: „Не… началство… Показах ти го, и за туй трябва да ми благодариш. А на мене тепърва то няма да ми трябва. Заради тебе ще сърбам «рибена чорба»! Тъй че, щом ти трябва, качвай се на бора!“
Началникът се качи. Нищо не му стана! Хем и за Иля беше развлечение!
Осъдиха Зверчето на една година. Още първия месец си сипа настърган химически молив в окото. Половин година беше сляп. Пратиха го в лечебницата, пак му намери цаката. И — на свобода…
Пусна си мустаци, дори наглед стана по-възрастен. Реши да започне нов живот.
Още там, в лагера, един тип: — беше затворен за джебчийство — му разправи, че на Кавказ имало изоставени земи. Там да идел, давали къща с все покъщнината и с градината, без пари. Само, вика, внимавай да не кажеш, че си беглец…
А Зверчето какъв е? Нали открай време бяга! Какъв ще е, ако не беглец.
Хвана се кондуктор по южната линия, превозваше колонисти. Настани се без много формалности. Точно както му разправяха: и къщата, и градината… И картофи раснат в градината, кой знае от кого посадени, и слънчогледец, и царевичка…
Не можа отведнъж да схване, че са го вкарали в капан, както си е редно за зверче. Този път нюхът не му помогна. Искаше да заживее честно, обаче не, пак се накисна в авантюра. И то каква!
Що ли не избяга! Ама беше се уморил да бяга. И пари му трябваха. И Кузминчетата му паднаха подръка тъкмо навреме.
Братята се събудиха късно. Слънцето беше превалило пладне. В сеното стана задушно.
Едва-едва, преодолявайки слабостта, стигнаха до къщата, а Иля вече беше приготвил закуската: чай и чуреки, и пак водка.
Кузминчетата завъртяха глави: не да пият, ами не можеха и да я гледат. Само от бутилката пред тях им се гадеше.
Бавно посръбваха чай от алуминиевото канче и крадешком поглеждаха Иля, който днес беше особено мазен и речовит. Попита ги:
— Вие гаче не се умихте, а?… Точно така. Дори е вредно да се миеш често. Четох го в някаква книжка. А може и след закуска. Знаете ли приказката за котката? Не я знаете? Ха! Ще ви я разкажа, щом е тъй. Една котка хванала птичка. Тъкмо се наканила да си я хапне, птичката, а тя била хитра, й рекла: „Как тъй, котано, ще ме ядеш, без да си се умила? Нечистоплътно ми се вижда.“ Разтворила лапите си котката, а птичката фър — и отлетяла. Та оттогава котката се мие само след ядене…