Бунтовният остров
- Автор: Бенет Чарлс Мун
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Йорданов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бунтовният остров». Краткое содержание книги:
Стъмпи изръмжа гневно като куче, на което са отнели кокала, но не се осмели да спори по-нататък. Вдигна ножа си и го затъкна в пояса. После се обърна да помага на Пат при претърсването на пияния бунтовник, но напразно.
Пат издаде тих, тържествуващ вик, когато пръстите му напипаха мазна връв около шията на Були. Оказа се медальон с кротко женско лице. Може би портрет на майка му, която навярно още живее някъде в отечеството си и се моли всеки час за своя син, без да подозира, че той е изпаднал до положението на убиец и грабител.
Медальонът бе върнат на мястото му. По-нататъшното претърсване не доведе до нищо. Пат клекна и замислен прокара пръсти през косата си:
— Хубава работа, лодката ни е готова, а не можем да тръгнем!
Какво да правим?
— Не можем ли да изпилим оковите им? — попитах.
— Ще бъде дълга и рискована работа. А ако Були се съвземе, преди да сме се отдалечили достатъчно, и открие какво сме направили, ще има да патим.
— По-добре да ги оставим — предложи Стъмпи. — Няма да пострадат много, ако се присъединят към Були.
Пат бе готов да последва съвета му, но аз не можех да се примиря с мисълта да оставим хората, които изпълниха дълга си, като се помъчиха да отбият нападателите от кораба си. Ако не им помогнем, казах си, те ще бъдат убити заради своя кураж.
Нашите грижи се оказаха напразни. Един от екипажа на „Златен полумесец“ се скрил, като разбрал, че корабът е загубен. Навехнатият глезен му попречил да се спаси с плуване. Спотаил се в хамбара и не бил открит при огледа на запасите и товара на кораба. Като се възползвал от гуляя на бунтовниците, пропълзял да търси оцелели другари. Знаел къде да намери ключ за веригите им и бързо ги освободил. Това, разбира се, научих в подробности по-късно. Въоръжили се с каквото намерили и подкрепяйки куция, който ги освободил, излезли дебнешком на палубата и предпазливо се показали иззад прикритието си. Пат ги видя пръв и ни отне всяка възможност да им покажем приятелските си намерения, като насочи един пищов към гърдите на техния водач.
— Къде сте тръгнали? — извика сърдито.
В отговор заплашеният човек рипна внезапно и с тежкия си ботуш стовари върху китката на Пат такъв майсторски удар, че той изпусна оръжието си. Човекът загуби равновесие и падна, но какво от това? Другарите му ни връхлетяха, преди да можем да се защитим или да обясним, че сме приятели. Стъмпи заби зъбите си в голата ръка на един, който го сграбчи. Двама уловиха Пат и светкавично завързаха краката и ръцете му. Самият аз бях здраво притиснат със закана, че ако извикам, ще бъда хвърлен в морето.
— Всички останали са заспали или мъртвопияни — обяви един от освободените пленници, като обиколи бунтовниците. — А това е помощникът им, мисля — добави той, побутвайки с крак един от пияните, който в отговор промърмори и още по-дълбоко захърка.
— Толкова по-добре — каза този, който ме държеше. — Имаме възможност да завземем кораба.
Другите възразиха, че не са достатъчно, за да пуснат в движение „Златен полумесец“.
Накрая решиха да спуснат голямата лодка, която вече бяхме натоварили със запаси, и да избягат с нея на острова.
— Няма ли да ме вземете със себе си? — помолих, когато лодката бе спусната във водата и двама от моряците слизаха в нея. — Аз не принадлежа към тоя пиян екипаж. Моите приятели — и аз посочих Пат и Стъмпи — се готвеха да ви освободят и да ви предложат да избягате с нас.
— Говориш като почтено момче — каза човекът.
Но друг го прекъсна с насмешка:
— Не съм виждал момче да не лъже, особено такива като него. Не се ли покатери на борда ни вчера? Това джудже не свали ли Ланки Буч, когато той се спусна към момчето? И тоя човек не насочи ли пищова си към нас, когато излязохме на палубата преди малко? Завържи малкия разбойник добре и запуши устата на тримата, ако не искаш да събудят своите другари и да ни подгонят.
Въпреки моите уверения не ме послушаха.
След много усилия Пат успя да изплюе кърпата, натъпкана в устата му. Като облекчи душата си най-напред с цял поток ругатни, викна три-четири пъти с надежда да събуди някого от спящите, който да ни отвърже.
Зазоряваше се, когато един от тях се събуди. След дълги прозявки и чудене се сети най-сетне да ни освободи. Тялото ми бе вдървено, а езикът подут. По-лошо от телесните болки и от камшика, с който Були ме шибна, за да си излее лошото настроение, бе съзнанието, че вече няма възможност да се отърва от живота, който ме очакваше на борда на „Златен полумесец“.