Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Събрахме пръчки и се заехме да правим ловни такъми. Почти бях привършил моя капан и вече трескаво се чудех дали ще проработи или не, когато изведнъж дон Хуан спря, погледна лявата си китка, сякаш се взираше в часовника си, какъвто никога не бе имал, и каза, че според неговия времепоказател вече е обяд. Държах дълга пръчка, от която се опитвах да направя примка, извивайки я в кръг. Автоматично я оставих на земята заедно с останалите мои ловджийски принадлежности.
Дон Хуан ме погледна с любопитство. После изви глас като фабрична сирена по обяд. Аз се засмях. Звукът на неговата сирена беше съвършен. Тръгнах към него и забелязах, че се взира в мен. Заклати бавно глава.
— Дявол да ме вземе — каза той.
— Какво има? — попитах аз.
Той отново зави продължително като фабрична сирена.
— Обядът свърши — каза той. — Връщай се на работа.
За миг се смутих, но след това реших, че се шегува, навярно защото ние наистина нямахме нищо за обяд. Тъй се бях увлякъл по гризачите, та бях забравил, че нямаме никакви провизии. Отново взех пръчката и се опитах да я огъна. След миг дон Хуан пак зави със своята „сирена“.
— Време е да си тръгваме — каза той.
Той се вторачи във въображаемия си часовник, сетне ме погледна и намигна.
— Пет часа — каза той с такъв вид, сякаш разкриваше някаква тайна. Помислих си, че сигурно ненадейно му е омръзнало да бъде ловец и е решил да захвърли цялата работа. Оставих всичко на земята и захванах да се приготвям за тръгване. Не го поглеждах. Предполагах, че и той се стяга. Когато привърших, вдигнах поглед и го видях да седи с кръстосани крака на няколко метра от мен.
— Аз свърших — казах. — Всеки момент можем да тръгнем.
Той стана и се покатери на един камък. Остана там, на метър, метър и половина над земята, и ме погледна. Сложи ръце на устата си и издаде много протяжен и пронизителен звук. Беше като силна фабрична сирена. Завъртя се в пълен кръг, без да престава да издава виещия звук.
— Какво правиш, дон Хуан? — попитах аз.
Той отговори, че дава сигнал на целия свят да си тръгва. Бях абсолютно слисан. Не можех въобще да разбера дали се шегува или просто му е хвръкнала чивията. Наблюдавах го напрегнато и се мъчех да свържа това, което прави, с нещо, което може би бе казал преди малко. Цялата сутрин почти не бяхме разговаряли и не успях да си спомня нищо значително.
Дон Хуан още стоеше върху камъка. Погледна ме, усмихна се и пак ми намигна. Изведнъж се изплаших. Дон Хуан постави ръце от двете страни на устата си и отново издаде дълъг, пронизителен звук.
Каза, че вече е осем часът сутринта и аз отново трябва да си приготвя нещата, защото ни очаква цял ден работа.
Напълно се обърках. Само за няколко минути страхът ми се превърна в непреодолимо желание да избягам от тази сцена. Помислих, че дон Хуан е полудял. Тъкмо се готвех да побягна, когато той се спусна от камъка и дойде усмихнат при мен.
— Мислиш, че съм луд, нали? — попита той.
Казах му, че ме плаши до смърт с неочакваното си поведение. Той отговори, че сега сме квит. Не разбрах какво имаше предвид. Бях погълнат от мисълта, че действията му изглеждат съвършено ненормални. Обясни, че нарочно се е опитал да ме сплаши до смърт с неочакваното си поведение, защото аз самият съм го притискал до стената с очакваното си поведение. Добави, че моите привични постъпки са също тъй ненормални, както и неговият вой.
Бях направо поразен и заспорих, че всъщност нямам привични постъпки. Казах му колко съм убеден, че животът ми е един безпорядък тъкмо поради липсата на здравословните привични постъпки.
Дон Хуан се засмя и ми направи знак да седна до него. Положението отново тайнствено се бе променило. Страхът ми беше изчезнал веднага, щом той бе заговорил.
— Какви са моите привични постъпки? — попитах аз.
— Всичко, което правиш, са привични постъпки.
— Нима това не важи за всички ни?
— Не за всички. Аз не правя нещата по навик.
— Кое те накара да мислиш така, дон Хуан? Какво направих, какво казах, та постъпи така?
— Тревожиш се за обяда си.
— Нищо не съм ти казал, как разбра, че се тревожа за обяда си?
— Грижиш се всеки ден по пладне да обядваш, към шест привечер да вечеряш и към осем сутринта да закусваш — каза той злобно ухилен. — И да не си гладен, пак гледаш да хапнеш по това време. И за да покажа как се стремиш да спазваш привичките си, просто трябваше да засвиря. Ти просто си трениран да работиш по сигнал.