По границите на Далечния запад
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: delle avventure nel far west #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
— Абсолютно нищо, поне досега, Джон.
— Никакъв ли стълб дим?
— Не.
— Подуши добре, приятелю, аз не се лъжа.
Червен Облак бе чул тези въпроси, мина напред и каза:
— Миризма на дим, в прерията нещо гори.
— И вие ли го усещате?
— Да
— Вятърът духа от юг, значи огънят бушува към реката.
— Кой ли го е запалил? Сигурно индианците.
— Не е възможно да са ни открили — забеляза Хари. — А ти знаеш колко са непредпазливи: за да си запалят лулата не се двоумят да опожарят цяла гора.
— Това е вярно, и все пак, не съм спокоен и бих желал вече да съм пристигнал близо до мината.
— Конете ни капнаха — рече старият сержант.
— Като видят пламъците ще се стреснат — отвърна Джон. — Приятели, да минем в ариергард и да изпратим отпред заселниците да шибат животните с камшиците. Чакат ни поне още три часа път, преди да стигнем до първите гори на Сиера Ескалада.
Минаха покрай колите, окуражавайки водачите, жените и децата, и настигнаха Джордж, а заселниците, предупредени за опасността, бързаха да се оправят с конете. Горките животни пъхтеха и с мъка теглеха претоварените коли през трудния терен.
Миризмата продължаваше да се усеща, дори ставаше все по-остра, но на хоризонта не се забелязваше никакъв стълб дим. Може би пожарът бушуваше далеч и липсата на възвишения из прерията бе позволило на вятъра да пренесе миризмата. Но всички бяха твърде неспокойни, често се надигаха на стремената, за да обхванат по-голяма част от хоризонта и чакаха всяка минута небето да се затъмни.
Бизоните вече бяха изчезнали и след тях, на един изстрел разстояние, бяха преминали тичешком много антилопи с чаталести рога и няколко глутници койоти. Всички тези животни идваха от юг и се насочваха на север, за да се скрият в гористите равнини, богати на вода и влага.
Сержантът вече се готвеше да нареди кратка почивка, за да не рухнат съвсем конете, когато Джон, който имаше по-остър поглед от другите, каза:
— Ето огънят!…
Ездачите от ариергарда, стреснати от тези думи, които биха могли да означават всичко най-лошо, бързо извърнаха глави.
Съветникът не беше се излъгал. От юг се задаваше огромен сив облак, който вятърът къдреше в различни посоки. Разпростираше се със светкавична бързина и обхващаше огромен полукръг, разстилащ се на запад и на изток.
— Какво ще кажете, сержант? — попита Джон командира на станцията, който изглеждаше ужасен.
— Че хора насочват огъня — отвърна след кратко мълчание старецът.
— Това е и моето мнение — рече Хари. — Ако не промени посоката си, отстъплението ни ще бъде препречено от три страни.
— Мен ми стига ако ни остане свободен пътя към мината и Сиера Ескалада. Всичко зависи от издръжливостта на конете, които теглят колите с последни сили.
— Тъкмо в това доста се съмнявам — рече сержантът.
— В краен случай ще прережем хамутите и ще сложим жените и децата върху конете — отвърна Джон. — Хайде, последно усилие, приятели! До половин час, ако вятърът не смени посоката си, пламъците ще се появят зад нас, а гората е още далеч и…
Спря и изведнаж прибледня.
В далечината се чуха викове, които можеха да бъдат взети за лай, но които хората от прерията веднага разбраха чии са.
Бойният вик на индианците, колкото за него да е писано и говорено, не крие в себе си нищо страшно. Когато червенокожият напада, макар и безразсъдно, той надава странен лай, който не може да се сбърка с този на койотите. Индианците лаят само в последния момент и не винаги.
— Очаквах ги! — възкликна Джон. — Тия проклетници са запалили прерията зад нас, за да ни попречат да се спасим отвъд реката и сега ни нападат от двата фланга. Смелост, другари! Не сме без оръжие и боеприпаси. Сержант, погрижете се за колите, а вие, Хари, Джордж и златотърсачът, не се отделяйте от мен. Ще дадем отпор там, където опасността се окаже най-голяма.
Виковете на индианците долитаха от две страни — от изток и от запад. Червенокожите бойци изглежда бяха дебнали кервана още от вечерта и бяха взели мерки да го заключат между огъня, копията, брадвите и пушките си, за да го смачкат преди да напусне прерията.
Поради високата трева те още не се виждаха, но като че ли не бяха далеч. Движеха се пред пожара и се стараеха да се прикриват колкото се може повече, за да нападнат неочаквано, какъвто беше навика им.
Междувременно от колите се разнесоха викове. Жените пищеха, децата плачеха, заселниците ругаеха и бичуваха до кръв нещастните коне, които макар да се чувствуваха заплашени от огъня, нямаха повече сили да препускат.
— Страхувам се, че зле ще свърши — рече съветникът, поглеждайки Хари. — Струва ми се, че тези хора започват да губят ума си преди още да е започнало сражението.